С настъпването на пролетта идва и желанието ни за разходки. След тази толкова продължителна и сурова зима, нямаме търпение да направим първата ни за тази година обиколка на района. Избрали сме си района на Брацигово и по-точно Равногор, като смятаме да посетим скалите.

Първото място, което снимахме е моето поделение в Брацигово. Естествено както повечето поделения в страната и това вече не функционира като такова. Може би съхраняват някакви горива все още, но войници няма. Имаше 2 кучета, които се опитваха да ни прогонят лаейки от другата страна на оградата.

(още…)

И така, както вече споменах в първата част, настанихме се в хотела и запрашихме към Доспат. Надявахме се там да снимаме залеза, но се оказа, че трябва доста да почакаме. Чакахме, чакахме, но така и недочакахме пустия му залез.Чоплихме вестник, ходихме до центъра, пихме студен чай, снимахме си краката и накрая решихме да си ходим. Разбира се не без да отстреляме някой кадър.

(още…)

„Село Борино се намира на 1140 м. надморска височина, в Западните Родопи. То е разположено в котловина, която е сякаш огромна черга изтъкана от ръцете на боринчанката. Цветовете  в нея са взети от природата – зеленото от  картофените ниви и обширните ливади, кафявите нишки са многото горски пътеки водещи до места непознати за човека. Борино е пример за етническа толерантност, където живеят като съседи /комшии/ – турци, българи, българи-мохамедани и роми, за които има поговорка, че са по-близки от роднина. Като общински център включва, с. Ягодина, с. Чала, с.Кожари и с. Буйново.“

Последните 2 дни от отпуската сме планували да посетим едно наше любимо място, а по-точно село Борино и района около него. Не тръгваме рано както всеки път защото имаме още един член на нашата скромна група. Най-новият и най-малък член се казва Ивелина и е само на 5 месеца. На рождения и месец сме решили да я водим на първото й по-дълго пътешествие с преспиване. Събота е работен ден и предполагаме пътищата ще са пусти от туристи, а хотелите празни. Въпреки това си резервираме стая в хотел Стадиона. Вече сме ходили там 2 пъти и сме оставали винаги много доволни от това малко семейно хотелче. Маршрута е определен през Кричим покрай яз. Въча, Девин, Тешел, Борино, Доспат. Първото впечатление от пътя ни бяха нападали огромни скали.

Фишай-я едва ги събра както се вижда на горната снимка. Сменям обектива за по-достоверна информация. Спомняме си как преди години по друг маршрут на подобни скали бе написано със спрей „Тук сме от 2001-ва, махнете ни“, а беше 2008 или там някъде. Дано тези не се задържат толкова дълго.

(още…)

И така, денят е 23.04.2001. Доста време мина откакто писах в блога си. Работата ми напоследък не ми позволява да пътувам, но се надявам скоро това да се промени. Рано сутринта потегляме към любимо наше място или по-точно Велинградския район. Срещаме се с Галя и Валери и потегляме в неизвестна посока. Всъщност посоката е Якоруда. На Юндола виждаме минзухарени полянки и спираме. Няколко минути по-късно, в разгара на снимките, на Галя и свършва батерията. За нас няма такава опасност поне за сега.

(още…)

Червената църква е недействаща, ранносредновековна, ранновизантийска базилика в близост до Перущица. Нейните руйни се намират в близост до Перущица и пътя до нея е коларски. Не се препоръчва в дъждовно време да отивате там с лек автомобил, защото може да се наложи да теглят колата ви с трактор или някоя верижна машина. Днес аз имах късмет и не затънах, но за сметка на това се накалях здраво в лепкавата кал. Няма никакви обозначителни знаци по пътя, които да ви подканват да посетите мястото. Най високия свод е подпрян от години с метално скеле, стъпило върху бетонни стъпки. Без това скеле сводът ще падне. Има следи от реставрация, но явно тя скоро няма да бъде възобновена и много скоро от църквата може да не остане почти нищо. Построена е в края на V и началото на VI век.

Опитах да намеря по-интересен ъгъл от познатите до сега, въпреки че е доста трудно. Валеше дъжд и капките връхлитаха челната леща на обектива. Под един от сводовете намирам интересен ъгъл и снимам.

(още…)

Манастирът „Св. Йоан Богослов е разположен на левия бряг на река Ерма близо до гр. Димитровград в източните покрайнини на Сърбия. Построен е през 1499 година и във времето от 1879 до 1920 г. е бил в границите на България. Пътя за манастира се вие покрай река Ерма и нейното ждрело. Невероятно високи скали ни обикалят почти през цялото време.

(още…)

Параклиса Св. Иван Летни се намира на източния бряг на язовир Пчелина. Язовирът е близо до село Ковачевци, а то от своя страна – до гр. Радомир. Мястото е снимано доста от много фотографи, но аз никога не бях стъпвал там. Ето, че една февруарска неделя реши да ме отведе точно на това място. Надеждите ми за облаци бяха големи, но за съжаление такива нямаше изобщо. Всичко започна на 06.02.2011, когато аз и група приятели се отправихме към въпросното място с надежда ако не с облаци, да снимаме поне със звезди. В крайна сметка нито едното не се сбъдна, но това няма да е така още дълго 🙂 Разходката ни започна някъде от Божурище, където на паркинга на Джъмбо се състоя нашата среща както и отправна точка. Първата ни спирка трябваше да бъде Гигинския манастир, но по пътя стара къща ни кара да набием спирачките.

Къщата се обитава от 69 годишна жена, чиято уста не спираше да ни нарича башибозуци, както и с други подобни епитети. Любопитството у мен надделя и надянах фиша. Бях твърдо решен да отида на гости на старата жена. Почуках на вратата и жената веднага отвори вратата. Погледът и малко ме стресна и аз моментално се подготвих да очаквам удар с нещо всеки момент. След кратки преговори обаче, се озовах вътре с апарат в ръка.

(още…)

Ето, че дойде момента да почешем крастата и да тестваме нови обективи. Събитието в Перник изглежда обещаващо, а и неделята май ще бъде слънчева. Грабваме телата и дим да ни няма. Естествено забираме Галя, защото без нея няма да е интересно. GPS-a  ни кара точно в центъра на града и от там се ориентираме по спомените на Галя от предния ден. Още не сме минали 500 метра и ето ги и тях. Облечени в какви ли не носии и премени, дрънкат и пеят. Ходил съм и друг път на кукери, но такива до сега не бях виждал. И така, представям ви международния кукерски фестивал в Перник – Сурва – 2011

Международният фестивал на маскарадните игри „Сурва“ в Перник e най-авторитетната в България и на Балканите изява на традиционни народни игри и обичаи с маски. Той популяризира достигнали до днес варианти на древна ергенска обредност, част от българската фолклорна традиция. С конкурсния си характер фестивалът е среща и надпревара на живите ѝ носители, най-популярни с наименованията „сурвакари“ и „кукери“.

Фестивалът се организира от Община Перник от 1966 година. От 1985 година има статут на международен. През 1995 година Перник е приет за член на Федерацията на европейските карнавални градове. Международният фестивал на маскарадните игри се провежда всяка година през месец януари. Организиран е като двудневно шествие на маскарадни групи от страната и от чужбина. Традиционно в него участват около 5 000 души в над 90 маскарадни групи от всички етнографски райони на България и гости от Европа, Азия и Африка. Участниците идват в Перник на състезание, за емоцията, за веселбата, за признанието, че са участвали. Зрителите от Перник и цялата страна, гостите от чужбина, идват, за да споделят магията на играта, да видят и пипнат маските, да се почувстват обновени, да си пожелаят здраве и късмет. Със съдействието на Нов български университет и на Института за фолклор при Българската академия на науките в рамките на фестивала се провежда научна конференция, посветена на маската и маскирането. В нея участват изтъкнати български фолклористи, етнолози, антрополози, представители на различни университети и институти.

Пернишкият фестивал е първият фестивал на маскарадните игри в България. Решение за провеждането му е взето през 1965 г., а първото му издание е на 16 януари 1966 г.

Новият обектив се справя доста добре и аз съм много щастлив.

(още…)

Ето, че измина още една интересна година, в която се случиха какви ли не неща. Най-важното от тях разбира се е, че на 29.12.2010 се роди малката Ивелина и утре ще си я взема у нас заедно с майка и. Останалото съм описал в разкази, но май е най-добре да ви ги припомня. И така…..

ЯНУАРИ

С приятелите си спретнахме един фотопленер в село Косово. Намръзнахме се добре, но пък за сметка на това си изкарахме чудесно. Снимахме заснежени планини както и нощни снимки.

ФЕВРУАРИ

На Тодоров ден снимахме надбягвания с коне край Ракитово и Костандово, а също така не пропуснахме да посетим яз. Белмекен.

(още…)

Ето, че дойде време да напиша втора част на този разказ за този чудесен фотопленер около Велинград. В първата част стигнахме до върха на село Грашево, където си направихме няколко снимки за спомен. Време е да тръгваме към село Мечо Корито като по пътя задължително спираме поне няколко пъти.

Бръмбо както винаги по желание или по задължение трябва да седи в окапалите листа за да можем ние да си начешем крастата.

Наближаваме селото и пърите ни впечатления от него са праните гащи на въже, които всички искаме да снимаме.

Малко след това се срещаме с местните, а те както можеше да се очаква ни посрещнаха доста дружелюбно.

Децата също се включват във фотосесията.

Тръгваме от селото и поемаме по черен коларски път, за съжаление нямаме много снимки от пътя но си беше наистина цяло приключение. Другия път ще направим видео клип. Пътят всъщност води към с. Кръстава, но през гората, където има само дървосекачи.

На едно място се открива ливада, а слънцето вече беше доста ниско. Нямаше какво да се снима, но пък за сметка на това нали ние сме там.

Тръгваме а слънцето си отива, става студено.

Село Горна Дъбева се е сгушило в полите на Родопите а ясната нощ предполага хубави нощни снимки. Иска ни се да изчакаме още малко, за да се стъмни повече, но сме измръзнали и гладни.

В хотела вечеряме и разглеждаме картите на всички. Интересно е да видим необработените кадри и различния поглед на всеки от нас.

Тази вечер пробвахме нощни снимки край микро язовира във Велинград, но по-добре да не показвам резултатите. На сутринта тръгваме към Белмекен и спираме Юндола, да си купим по нещо за всеки.

– Госпидине, купете и от мен, господите заповядайте.

Тези реплики не спират от мига, в който се приближите до сергийте, до момента в който се отдалечите. Даже започвт да се сърдят ако не си купите нещо. Купуваме картофи и сладко, но от различни жени за да няма сърдити и след като се разделяме с по 20-30лв – потегляме.

Спираме да се преброим и да решим къде ще хапнем. Уговаряме се за точен час да се срещнем на стената и продължаваме.

Гладни, жадни, стигаме язовира и правим по няколко снимки преди да се отправим към обещания обяд.

Като ни видяха колко народ сме, хората в механата се опасяваха, че няма да могат да ни нахранят, защото им е останало много малко месо. Ние обаче ядем и картофи и яйца. Накрая даже едвам си изядохме всичко. Платихме и се сбогувахме на паркинга с обещание пак да се срещнем след…. е няма да са 10 години, но поне 2 месеца 🙂

В разказа са използвани кадри и на други участници в пленера.

Край.

Ето че идва време за поредния фотопленер. Мястото и часът на срещата са други, а хората – същите. Целта е да взривим родопите или по-точно селата около Велинград. Както винаги аз пристигам последен рано сутринта, завофмяме група от 4 човека, палим една кола и тръгваме към Костандово и Дорково. По пътя се вдига мъгла и едва не подминаваме един геран.

Продължаваме по пътя си и малко след село Дорково си харесваме място за снимане на селото забулено в мъгла.

(още…)