Фотопленер Тодоровден – Костандово Ракитово

Вече няколко години подред се каня да ги снимам тез кушии, но така и все не успявам. Ето че днес щастието ми се усмихна. Имахме уговорка днес сутринта с приятел да тръгваме заедно в 8:00 за да стигнем на време, но до 8:45 той така и не се обади и ние тръгнахме сами. Сложих едни маратонки и тънко яке в раницата, както и няколко сандвича за всеки случай и потеглихме по дефилето към Велинград. На гара Костандово бяхме около 9:30 и хвърлих един поглед на разписанието на теснолинейката. В 10:15 щеше да мине влака а не мен много ми се искаше да го снимам. Гонките започваха в 11:00 на пътя между Костандово и Ракитово  и като се почудих известно време дали да снимам влака или да тръгваме, второто надделя. Не ми се искаше да изпускам началото, а и не знаехме колко време ще продължи всичко.

И така ето ни на точното място, а там всички се бяха събрали и наточили обективите.

Не чаках покана и извадих пушката, за да направя няколко тестови кадъра за настройка на бленда и скорост. Напред-назад се движеха всякакви превозни средства, задвижвани предимно от една конска сила.

Имаше и такива, който пийваха биричка в компанията на любимото си животно.

Докато се ослушвахме и оглеждахме наляво-надясно в стремежа си да намерим максимално най-добрата позиция за снимане, с Илияна решихме най-сетне да се отдалечим от финала и да се курдисаме някъде по средата на трасето. Решихме, че там никой няма да ни пречи и ще направим хубави кадри. И така започна приготовлението на пътя за видеото, което в последствие се измести в канавката защото се опасявахме, че там ще бъде опасно за техниката. Нещеш ли още преди да почнат гонките чухме конски тропот и веднага се обърнахме в посоката, от която идваше. Двама нетърпеливи ездачи препускаха по пътя като бесни, но за мое съжаление зад тях се беше намърдала една каруца, която направи необходимото снимката да не стане сполучлива.

И така, надпреварата започна и конете препускаха ескортирани от полицейска кола отпред и линейка отзад. Това никак не беше добре за нас защото тези превозни средства само пречеха на кадрите, но въпреки това имам един-два що годе сполучливи.

Според нас избора на трасе (шосето между Костандово и Ракитово) никак не е добър за конете, защото пътят е хлъзгав и има голяма вероятност някое животно да се подхлъзне и да си счупи крак, освен това могат да пострадат и околните, но за наше щастие това не се случи. Щеше да е по-добре конете да бягат в снега, за да могат копитата да хвърлят сняг и почва зад тях и кадрите да станат по-динамични, но каквото беше – беше.

Имаше около 15-20 талиги (каруци) и въпреки големите ни надежди за гонки с тях, те не се състояха и ние останахме малко разочаровани.

След като избраха мис Кон и връчиха наградите на победителите (algaivel.com ще отрази връчването на наградите), тръгнахме към Автогарата, където трябваше да се дърпат трупи или други тежести (в последствие разбрахме, че са били гуми). За съжаление организацията нещо се пречупи и чакайки да се случи нещо в дълбокия мокър сняг решихме да си направим обща снимка. Току се бяхме събрали и нещеш ли от тълпата изскочи местен жител със забележителни способности. Всички обективи мигом се насочиха към него и това сякаш възбуди още повече подпийналият човечец.

За броени секунди се оказахме в центъра на събитието с фото апарати в ръце. Наобиколиха ни стотици местни, които подвикваха весело към полуголият мъж като му даваха съвети какво да прави. Той не чакаше втора покана и изпълняваше съвестно поставените му задачи, а ние снимахме ли снимахме…

Той направи всичко възможно да погледне в обектива на всеки от нас показвайки мускулна маса и заемайки пози, за които моделите от висшата мода биха му завидяли. Дърпането на тежести с коне отдавна беше забравено от всички на терена. Този човек направи шоу, което няма да забравим скоро, както няма да забравим неговата молба обръщайки се към Галя…

„Како, снимъй мъ маа ! „

Бяхме оставили колата в края на града и тръгнахме да си я вземем. По пътя срещнахме Артин, който незабелязано се беше измъкнал от тълпата и бе взел вече своята кола. Обеща да ни изчака, за да пътуваме заедно. Така и стана. Тук ще отбележа, че и двамата се заблудихме, че виждаме на Галя джипа и преседяхме 15-тина минути в очакване да тръгнат докато Артин реши да се обади. Оказа се, че всички вече пътуват към Велинград. Тръгнахме и ние като малко след Ракитово подминахме Камен и Мира, които бяха спряли за нещо в страни от пътя. Стигнахме Велинград и ние се прехвърлихме в колата на Артин и жена му, за да можем да обсъждаме заедно кушията. Така четиримката в калъп тръгнахме към Юндола, като бяхме сигурни, че всички са пред нас. В един момент обаче Галя се обади и каза, че са на отбивката за хотела във Велинград и всички останахме очудени кога сме ги задминали. Най-интересното беше, когато се качихме на Юндола и видяхме там Камен и Мира, които бяхме задминали малко след Ракитово. Никой нищо не разбра, но ние си знаем 🙂 На Юндола всичко си беше както си го знаем.

И така решихме да тръгнем в посока Белмекен, защото другата алтернатива беше Света Петка, а там вече бяхме ходили (справка за пленера във Велинград на algaivel.com). Разбрахме се да хапнем в кръчмата край пистата. Митака Главинов, който също беше стигнал до Юндола преди нас се присъедини към групана на Шаро. Следвашата спирка естествено беше пистата. Там ядохме кюфтета, които Артин оприличи на смляни кренверши. Не правете грешката да ядете нещо на това място. Храната беше лоша, но пък се срещнахме с нашия общ приятел Иван Стоев и аз не пропуснах да му направя една снимка на пистата.

Поприказвахме си малко и се отправихме към върха. Митака вече беше отпрашил. По пътя спирахме да снимаме красивият снежен пейзаж, който се откриваше пред очите ни.

Срещнахме Митака, който вече се връщаше и ни каза, че горе имало много мъгла и не можело да се снима. Въпреки това ние решихме да не се отказваме, защото знаем как времето тук се променя на всеки 5-10 минути.

Така и стана. Мъгла нямаше, но язовира беше замръзнал и духаше силен и студен вятър. Това не ни попречи да снимаме и останахме извън колите около 10-15 минути. Искам да отбележа само, че в Ракитово умирахме от жега и по пътя отваряхме прозорците на колата и се събличахме кажи речи по къс ръкав.

На връщане опитахме да хванем последните слънчеви лъчи процеждащи се през все по-бързо сгъстяващите се облаци и мъгла.

Пътя беше чист и се караше сравнително добре, само на места имаше заснежени участъци и големи буци сняг, но като цяло на Белмекен всичко беше спокойно.

Върха на малка писта с шепа скиори беше осветен от слънчевите лъчи. Може би слънцето се опитваше да покаже на скиорите, че е време за последно спускане, защото скоро нощта ще спусне тъмната си завеса и над това така красиво място.

Върнахме се в хотел Елбрус, където бяха отседнали нашите приятели и седнахме на по чашка кафе или топло мляко да изкоментираме отминалия снимачен ден. Дойдоха и другите. Аз извиках Сашо (masteral), а Галя (algaivel) донесе лаптоп да разгледаме кадрите. Не след дълго се сбогувахме и всеки си отиде в стаята, а ние потеглихме обратно по дефилето към Пазарджик. По пътя спряхме да изчакаме идващия влак, който аз така исках да снимам. Точно щях да вадя апарата и две кучета ме погледнаха любопитно през стъклото на колата. Сандвича, който бях набарал моментално бе поднесен към техните усти. Секунда по-късно нямаше и след от него. Добре, че имахме още два. Хапнах още две хапки колкото да задоволя глада си и останалото разделих на двете животинчета. В този миг влака мина и моят миг с него. Нищо, вече му имам разписанието и много скоро ще го удостоя с вниманието си.

Край.

Tags: , , , , , , , , , ,

3 коментара to “Фотопленер Тодоровден – Костандово Ракитово”

  1. artwall каза:

    много добре разказано 😉

  2. algaivel каза:

    Браво Мариане 🙂 Много ми хареса 🙂 Ще пратя линк към това на заместник кмета на Ракитово, нека нашите домакини го прочетат и видят хубавите ти снимки !!!

  3. […] всички мои снимки , тук  снимките на  Амигото , а тук  можете да прочетете разказа на […]

Leave a Reply