И така, както вече споменах в първата част, настанихме се в хотела и запрашихме към Доспат. Надявахме се там да снимаме залеза, но се оказа, че трябва доста да почакаме. Чакахме, чакахме, но така и недочакахме пустия му залез.Чоплихме вестник, ходихме до центъра, пихме студен чай, снимахме си краката и накрая решихме да си ходим. Разбира се не без да отстреляме някой кадър.
„Село Борино се намира на 1140 м. надморска височина, в Западните Родопи. То е разположено в котловина, която е сякаш огромна черга изтъкана от ръцете на боринчанката. Цветовете в нея са взети от природата – зеленото от картофените ниви и обширните ливади, кафявите нишки са многото горски пътеки водещи до места непознати за човека. Борино е пример за етническа толерантност, където живеят като съседи /комшии/ – турци, българи, българи-мохамедани и роми, за които има поговорка, че са по-близки от роднина. Като общински център включва, с. Ягодина, с. Чала, с.Кожари и с. Буйново.“
Последните 2 дни от отпуската сме планували да посетим едно наше любимо място, а по-точно село Борино и района около него. Не тръгваме рано както всеки път защото имаме още един член на нашата скромна група. Най-новият и най-малък член се казва Ивелина и е само на 5 месеца. На рождения и месец сме решили да я водим на първото й по-дълго пътешествие с преспиване. Събота е работен ден и предполагаме пътищата ще са пусти от туристи, а хотелите празни. Въпреки това си резервираме стая в хотел Стадиона. Вече сме ходили там 2 пъти и сме оставали винаги много доволни от това малко семейно хотелче. Маршрута е определен през Кричим покрай яз. Въча, Девин, Тешел, Борино, Доспат. Първото впечатление от пътя ни бяха нападали огромни скали.
Фишай-я едва ги събра както се вижда на горната снимка. Сменям обектива за по-достоверна информация. Спомняме си как преди години по друг маршрут на подобни скали бе написано със спрей „Тук сме от 2001-ва, махнете ни“, а беше 2008 или там някъде. Дано тези не се задържат толкова дълго.