И така, както вече споменах в първата част, настанихме се в хотела и запрашихме към Доспат. Надявахме се там да снимаме залеза, но се оказа, че трябва доста да почакаме. Чакахме, чакахме, но така и недочакахме пустия му залез.Чоплихме вестник, ходихме до центъра, пихме студен чай, снимахме си краката и накрая решихме да си ходим. Разбира се не без да отстреляме някой кадър.
„Село Борино се намира на 1140 м. надморска височина, в Западните Родопи. То е разположено в котловина, която е сякаш огромна черга изтъкана от ръцете на боринчанката. Цветовете в нея са взети от природата – зеленото от картофените ниви и обширните ливади, кафявите нишки са многото горски пътеки водещи до места непознати за човека. Борино е пример за етническа толерантност, където живеят като съседи /комшии/ – турци, българи, българи-мохамедани и роми, за които има поговорка, че са по-близки от роднина. Като общински център включва, с. Ягодина, с. Чала, с.Кожари и с. Буйново.“
Последните 2 дни от отпуската сме планували да посетим едно наше любимо място, а по-точно село Борино и района около него. Не тръгваме рано както всеки път защото имаме още един член на нашата скромна група. Най-новият и най-малък член се казва Ивелина и е само на 5 месеца. На рождения и месец сме решили да я водим на първото й по-дълго пътешествие с преспиване. Събота е работен ден и предполагаме пътищата ще са пусти от туристи, а хотелите празни. Въпреки това си резервираме стая в хотел Стадиона. Вече сме ходили там 2 пъти и сме оставали винаги много доволни от това малко семейно хотелче. Маршрута е определен през Кричим покрай яз. Въча, Девин, Тешел, Борино, Доспат. Първото впечатление от пътя ни бяха нападали огромни скали.
Фишай-я едва ги събра както се вижда на горната снимка. Сменям обектива за по-достоверна информация. Спомняме си как преди години по друг маршрут на подобни скали бе написано със спрей „Тук сме от 2001-ва, махнете ни“, а беше 2008 или там някъде. Дано тези не се задържат толкова дълго.
След няколко дневно умуване вече сме твърдо решени да заминем. Този „завой“ все ни е пред очите, но никога не сме ходили там. Явно е дошло времето и ние да го видим. И така в 4:30 заминаваме, като се надяваме да сме там малко преди изгрев слънце и времето да е хубаво. Пътуването на фарове си е уморително, но пък липсата на автомобили по пътя ни дава преднина. Стигаме в Кърджали и пускаме GPS с предварително зададени координати на мястото, не искаме да губим време в питане за пътя, защото е 6:30 и много хора по улиците няма. Вече сме почти на там и още първият поглед към „завоя“ ни кара да спрем и да награбим апаратите. Оказва се обаче, че не сме на точното място и без много да му мислим продължаваме още няколко завоя. Най-накрая сме там и разпъваме стативи. Слънцето току се показва над балкана в дясно зад гърба ни и затворите започват да щракат. Намаме време за губене защото след малко ще се вдигне мъглата и снимането ще стане трудно. Няколко вертикални кадъра и надежда за хубава панорама.
Както предполагахме, мъглата се сгъсти и след 10 минути нищо не се виждаше на това място. Решаваме да тръгнем към Ардино и да посетим Дяволския мост. Пътя след Ардино е черен около 10км, но проходим през това време на годината. По пътя спираме, за да увековечим някоя и друга бала сено.
Стигаме успешно и докато снимаме, събираме по някой и друг плосък камък за домашни нужди.
Нямаме подходящи филтри, но това не ни пречи. Хапваме по някой сандвич и решаваме да тръгваме обратно към Ардино, където сядаме да пийнем топло мляко и кафе в едно местно заведение, намиращо се на мястото, на което през 96-та положих военна клетва. Не пропускам момента да се снимам пред поделението, в което служех тогава. Любезен пазач отрязва един клон, който пречеше да се види емблемата на поделението и пояснява, че е затворено от 3 години.
Време е да тръгваме обратно към Кърджали. По пътя снимаме една ракета, която спомням си седи там от доста отдавна и още не са и дали начален старт.
В Кърджали хапнахме в едно заведение наречено Сием и останахме много доволни от бързината и качеството на обслужването. Вече добре нахранени решаваме да тръгваме към къщи и така свършва първата част от този разказ.
Скоро след връщамето ни от Кърджали споделих снимки с приятели по нета и нещеш ли, оказва се че има и други желаещи да посетят това великолепно място. Малко ми трябва за да се навия и ето ни пак а следващата събота в 5:00 се срещаме на Шел в Асеновград. Този път времето не беше с нас. Гъста мъгла и валежи ни следваха през целият път. Нямахме възможност да караме бързо и се притеснявахме да не закъснеем и да изпуснем изгрева. Много скоро се отказахме да гоним каквъто и да било изгрев защото разбрахме, че такъв няма да има. Мъглата е толкова гъста, че слънцето едва ли ще освети земята през днешния ден. Пристигаме на мястот и разпъваме стативите.
Мъглата скрива върховете на възвишенията, но поне водите на река Арда се вият по дъното на източения язовир. Още няколко кадъра и тръгваме към село Сухово.
Стигаме до края на пътя и продължаваме пеша до моста, който минава над язовира. Никой не посмя да мине по него. От самият мост до водата имаше поне около 15-20 метра, а колко е дълбоко нямаме и представа. Виждали сме този мост потопен в единия си край във вода.
Снимаме се за спомен и тръгваме към колите.
Решаваме да посетим Дяволския мост и тръгваме. По пътя мъглата ту се вдига ту се спуска. Харесваме си една гора и спираме за по щрак.
Стигаме моста и пробваме за първи път градиентни ND филтри Singh-Ray. Аз съм си поръчал от Англия друга марка, но те така и не дойдоха до петък, затова ползваме чужди, взети на заем специялно за случая. Нямаме опит с такива филтри, аз имам само държач за 3 филтъра и се опитваам да размажа водата на максимално затворена бленда.
Ще трябва явно да поработим повечко в тази посока. Хапваме под хавеса и си разказваме истории как някои хора са спали там, за да чакат изгрева 🙂 Нямаме намерение да спим там и затова още по светло тръгваме обратно към Ардино. Спираме в село Дядовци за снимка на забуленият в мъгла отсрещен връх.
Нашата кола забелязва стари турски гробища и с един поглед се разбираме, че няма да ги подминем. Тук се разделяме с другата кола, в която се взе решение да не останат за другия ден. И така оставаме само най-сериозните.
Аз изказвам мнение, че тук ще е по-добре да се снима в сняг и тъй-като вече се стъмва, палим бу-то и потегляме към Ардино да си намерим хотел за през ноща. Още на пристигане го бяхме набелязали. Един пътник, който качихме на стоп ни го показа. Взимаме си по една стая и веднага скачаме на балкона за нощни снимки. С радост още на първата снимка забелязваме няколко звезди. Вече сме склонни да вярваме, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Така и стана…
Нямаме търпение да разгледаме снимките си и веднага след това се трупясахме. Бяхме толкова уморени, че заспахме почти веднаха. Помня само, че гледах първите 10 минути от Междузвездни Войни епизод 5.
Сутринта ни посрещна с много мъгла и погледите ни не бяха особено весели. Въпреки това стегнахме партакешите и натиснахме газта към онзи завой. Постоянно си повтаряме, че няма да бързаме и ще снимаме спокойно пък каквото му дойде. Май сега му беше времето да снимаме мистична брезова гора в гъста мъгла. По пътя виждаме табела „Комплекс белите брези“ и спираме. С моите маратонки не мога да нагазя трева зелена, но за ботушите на Галя това не е проблем.
Оказва се, че хубавият статив може да се ползва и като бастун или друг вид подпорна греда 🙂 Потегляме и след няма и 5 минути излизаме над мъглата. Слънцето сякаш озари душите ни. Вече си мислехме, че и днес няма да го видим, но явно прогнозата ще се окаже правилна. Спираме на първото възможно място и се наслаждаваме на гледката. Едно чувство на закъснялост се таи в душите ни. Защо не тръгнахме час по-рано, мислим си. Най-вероятно в момента завоя е озарен от ранните слънчеви лъчи. Явно пак ще се бърза, а това ни е любимото. Снимаме м’глата и бягаме.
На завоя всичко е спокойно. Няма да пускам повече снимки от там за сега. На връщане решаваме да се отбием към село Голобрад и в обратната посока. Втория път ни отведе до чудни места. Той се вие покрай язовира и накрая покрай река Арда. Спряхме да наберем гъби и помощ не ни липсваше.
Иска ни се да спираме през 100 метра. То било много красиво тук бе 🙂
Ето че стигаме до самата река или по-точно края на язовира (когато е пълен).
Продължаваме нагоре към село Русалско. Решихме да не се отказваме докато не свърши пътя, а той май ще свърши точно там. Малко преди селото се открива прекрасна гледка и решаваме да отседнем за половин час хем да си похапнем, хем да се порадваме на топлото време.
Нямаше как да се стърпим да не помахаме за спомен на онези, които напуснаха групата снощи.
Вече нахранени продължаваме към селото, където в местната кръчма-магазин купувам вода и кока-кола.
Останахме изненадани колко нови са къщите в това село. Може би не бяха повече от 10-15, но пък повечето бяха реновирани и хубави. Естествено имаха си и ракета.
Тръгваме обратно и спираме няколко пъти, за да отстреляме предварително набелязаните местенца.
Времето напредваше и затова решаваме да тръгваме към вкъщи по светло. Слънцето не спираше да гали ламарината на нашият автомобил, но и това не продължи още много дълго. Малко след Кърджали сякаш изведнъж времето рязко се промени и дълж и мъгла ни следваха по целия път.
Време е за хубави обувки…