И така, както вече споменах в първата част, настанихме се в хотела и запрашихме към Доспат. Надявахме се там да снимаме залеза, но се оказа, че трябва доста да почакаме. Чакахме, чакахме, но така и недочакахме пустия му залез.Чоплихме вестник, ходихме до центъра, пихме студен чай, снимахме си краката и накрая решихме да си ходим. Разбира се не без да отстреляме някой кадър.
Прибрахме се в хотела и се разговорихме с нашите домакини. От тях разбрахме за няколко интересни места в района. Едното е село Чала, а другото – Дяволския мост. На сутринта решаваме да ги посетим и двете. Около 9:00 на другата сутрин вече закусвахме вкусни пържени филии със сладко и пренасяхме багажа обратно към колата. Малко по-късно вече се бяхме сбогували със собствениците на хотела и вече бяхме на път. Между другото хотела събира 20 души и е идеално място за преспиване по време на фотопленер. Домакините ни увериха, че можем да поръчаме хапване и да резервираме хотела когато поискаме. В района има много интересни места за снимане. И така пътя за село Чала е просто невероятен.
Разбира се той е еднолентов, но по него рядко минават коли. За сметка на това дупките почти липсват, което е малко странно за България. И така както си караме бавно и полека попадаме на нещо, което човек рядко може да види. Барбекю насред пътя. И то не какво да е барбекю а със всички екстри.
Пейки, маси, навес, камина, шкафове, кош за боклук, мостче над потока, ограда, запалка, кибрит, чешма и какво ли още не. Невероятно, но всичко това си седи ей така без никой да руши и ограбва. Идеално място за обяд или вечеря а защо не и за закуска на компанията.
Продължаваме на горе по пътя към селото. Казаха ни, че е на около 8 км от Борино. Ето го и него. Пътят свършва на центъра, но не съвсем. Тесен черен път продължава и стига до нивите на местните хора. Оказва се, че цивилизацията не е подминала и това толкова закътано диво място. Големи, хубави и много скъпи вили се издигат малко след селото от дясно на черния път. Направо не е за вярване, какви парцели са разпродадени на безценица по тези земи.
Вилите са много хубави и са осигрявали работа на местното население доста дълго време. Това е добре дошло за местните, тъй-като в тези райони е много трудно да се намери каквато и да било работа.
Някои дървета тук току що бяха цъфнали.
Малка разходка с колата из селото ни води до близко възвишение. Там се запознахме с дядо Джамал. Местен жител, за който красотата на природата около него не означава нищо. Много е красиво, казвам му аз. А, красиво, какво му е красивото, едвам връзваме двата края. Започваме разговор и той ни разказва накратко живота си. Имам, казва, два инсулта. Дясната ръка трудно я движа, на лявата липсват пръсти, с едното око не виждам, диабетик съм и живея с бабата. Двамата ми синове са в Германия и Испания. За 10 години за идвали 3-4 пъти да ни видят. Разказа на дядо Джамал доста ни натъжава, а той на няколко пъти се разплаква. Радва се на нашата компания, а ние не бързаме да си тръгваме. Това ми остана Мариане, казва той, да идвам тук всеки ден на това място и да гледам природата. Тук чакам Аллах да ме прибере, а той все не ме иска. Последно съм ходил преди 20 години в Доспат, ми то няма как да ида. За да ида някъде трябва да ангажирам някой да ме закара до там и да ме върне, а то иска и пари. Пари обаче няма Мариане, бедни сме много. Софиянци изкупиха горите по 50лв на декар и сега ще започнат да сечат и да изкарват пари. Ами защо вие местните не купихте гори, питам аз ? От къде пари, казва той, от къде да взема 500лв да купя ? Разговора ни с дядо Джамал продължи около 40-50 минути. През това време аз направих няколко снимки от това възвишение. В едната посока се вижда село Ягодина.
В другата – тук там обработваните ниви се стелят както подобава на родопските райони по склоновете.
И планините в далечината се синеят. Не знам дали дядо Джамал гледа точно тези планини или някъде зад тях, но погледа му бе тъжен, много тъжен. И май единствената молитва към Аллаха бе да го прибере колкото се може по-бързо от този свят и да го спаси от мъките му.
Нашата малка Ивелинка също се запозна с него и отново го просълзи. Машаллах, казва той като ни обяснява какво означава думата. Колкото и да не ни се тръгваше, време беше да напуснем тази чудна местност. Вземаме си сбогом с дядо Джамал и потегляме. Няколко минути след това се сещаме, че изобщо не се сетих да го снимам. Обещахме му обаче, че когато дойдем пак, непременно ще му се обадим. Малко преди Борино виждаме табелата за Дяволския мост. Чудим се какво ли ще е това и питаме местни жители за пътя. След любезното им обяснение решаваме, че няма да пропуснем този обект. В интерес на истината и двамата не знаехме, че по тези земи има още един Дяволски мост. Пътя през гората е много живописен и проходим с лека кола. За съжаление по едно време се разкрива старо сметище, което много загрозява гледката. Това явление е само част от пейзажа и ние бързо забравяме за него. Пътя криволичи покрай реката и на места е трудно проходим и почти се губи в тревата. Всъщност път е силна дума, защото с последствие разбираме, че това е еко пътека, която свързва Борино с Ягодинската пещера, като минава през така наречения Дяволски мост.
Изкуствено създаден водопад с неясно предназначение ни кара да спрем колата.
По едно време пътя направо изчезва и започваме да караме по зелена трева. Дървен мост отбелязва края на възможностите за придвижване с автомобил. Тук решаваме да разпънем нашия бивак.
Решаваме да не оставаме колата и бивака без надзор и да ида само аз. Ще направя снимки и ще ги покажа. Тръгвам само с фотоапарата и два обектива. Мястото не е далече, а пътеката до там е добре обозначена.
Самият мост е скално образование подобно на Чудните мостове. Трудно е достъпен и може да се види само от 2 места. Едно от едната и едно от другата му страна. Ако имате страх от височини не ви препоръчвам да стъпвате на мястото за гледане. То е около 1-2 квадратни метра и от всички страни се спускат надолу зъбери. Единствено тясна пътека прави достъпа му възможен. Залягайки, надянал фишай правя опити да снимам това място.
За съжаление от снимките не може да се придобие ясна представа за величието на това творение на природата високо около 30 метра. Това е височината горе долу на 12 етажен блок. Най-долу бушува реката и всява страхопочитание у всеки дръзнал да посети това място.
Връщам се в бивака и разказвам за видяното. Няма как да се покаже на снимка видяното, затова Петя ще го посети също като мен. Заемам мястото си до малката Ивелинка и си правим снимка.
След 2 чудесни часа на това място, хапване и пийване, тръгваме по обратния път. Гробището на село Борино спира погледите ни.
Последни снимки на поляните около Борино.
Това е всичко за този уикенд. Много скоро ще добавя и видео клипчето, което обещах в първата част на разказа.
Край.
Tags: Борино, Девин, Доспат, Дяволски мост, Михалково, Родопи, Триград, Хайдушки дол, Чала, Ягодина