„Село Борино се намира на 1140 м. надморска височина, в Западните Родопи. То е разположено в котловина, която е сякаш огромна черга изтъкана от ръцете на боринчанката. Цветовете в нея са взети от природата – зеленото от картофените ниви и обширните ливади, кафявите нишки са многото горски пътеки водещи до места непознати за човека. Борино е пример за етническа толерантност, където живеят като съседи /комшии/ – турци, българи, българи-мохамедани и роми, за които има поговорка, че са по-близки от роднина. Като общински център включва, с. Ягодина, с. Чала, с.Кожари и с. Буйново.“
Последните 2 дни от отпуската сме планували да посетим едно наше любимо място, а по-точно село Борино и района около него. Не тръгваме рано както всеки път защото имаме още един член на нашата скромна група. Най-новият и най-малък член се казва Ивелина и е само на 5 месеца. На рождения и месец сме решили да я водим на първото й по-дълго пътешествие с преспиване. Събота е работен ден и предполагаме пътищата ще са пусти от туристи, а хотелите празни. Въпреки това си резервираме стая в хотел Стадиона. Вече сме ходили там 2 пъти и сме оставали винаги много доволни от това малко семейно хотелче. Маршрута е определен през Кричим покрай яз. Въча, Девин, Тешел, Борино, Доспат. Първото впечатление от пътя ни бяха нападали огромни скали.
Фишай-я едва ги събра както се вижда на горната снимка. Сменям обектива за по-достоверна информация. Спомняме си как преди години по друг маршрут на подобни скали бе написано със спрей „Тук сме от 2001-ва, махнете ни“, а беше 2008 или там някъде. Дано тези не се задържат толкова дълго.
Продължаваме смело напред, а пътя се вие покрай яз. Въча. Минавал съм преди години по този път и ми е добре познат. За жалост всеки път е било около обед, когато слънцено е най-неподходящо за снимане.
Рудник Флуорит се намира от ляво на пътя. Какво добиват там за нас е неизвестно, но не за дълго.
Пробвахме да се качим и да поснимаме, но беше забранено за външни лица. Тук е времето да отбележа, че през тези 2 дни срещнахме двама интересни мъже. Еднния е Стефан, по-известен като Свирчо Музиканта от Михалково. Качихме Свирчо на стоп и за краткото време, през което бяхме заедно, той успя да ни разкаже голяма част от живота си. Вече знаем, че живее в първия блок, познава повечето цигани музиканти, обича много риболова, както и да си пийва. Също така разбрахме, че работи в рудника, където мелят мраморно брашно и днес няма да си иде направо у тях, а у негов приятел да му „капне“, че нещо не бил добре. Казваме си чао със Свирчо от Михалково и продължаваме. В дясно от пътя забелязваме странни за нашата родина форми. Речното корито изглежда по много различен начин от това както би трябвало да бъде. Чудим се какво ли става тук.
Около нас спират и други коли, за да погледат странното съоръжение. Все още не знаем за какво служи, но аз предполагам че е някаква подстанция, за произвеждане на електричество макар да не съм никак сигурен. След още няколко минути по пътя, спираме за да се полюбуваме на местен полицейски участък.
Не само полицейския участък привлече вниманието ни.
Винаги съм искал да покарам автобус, но никога не съм вярвал, че първия път ще е толкова яко. Е, не можах да го запаля, но това е само защото някой друг го беше запалил преди мен. Качваме се на старата таратайка, която за разлика от автобуса си върви доста добре. Тук е мястото да отбележа, че и на двамата ни се струва странно липсата на автомобили по пътя. Казваме си, че днес е работен ден и вероятно няма никакви туристи. Тук там се разминаваме с по някой автомобил, но това се случва доста рядко. GPS-а в колата работи не толкова за да ни показва пътя, а за да ни предупреждава за наличието на камери и полицейски стоянки. Такива по пътя обаче липсваха. Нещеш ли в далечината се явява язовирна стена. Кога е изникнало това чудо тук изобщо не знам. Знаем само, че това не е нищо друго освен яз. Цанков Камък. И изведнъж – бариера. Влизането строго забранено.
Сигурен съм, че преди няколко години това си беше пътя за Девин и се минаваше през един тунел със светофар. Тунела се вижда в далечината, но достъпа до него е затруднен. От последното ми преминаване по пътя си спомням, че бяха започнали някакви строителни работи и имаше много камиони и разни машини дълбаеха и заравняваха терена. Мислех си, че правят разширение на пътя. Сега разбирам, че съм бил в голяма заблуда. Тогава просто е бил започнал строежа на язовирната стена Цанков Камък. GPS-a също е на мнение, че трябва да минем точно от тук. За съжаление трябва да се върнем. Тръгваме по изцяло новопостроен път, който не съществува на моята карта. Пътя направо ни шашардиса с изпълнението си. Това си е направо магистрала, но само в 2 платна. Изпълнен е по всички страндарти поне според нас. Не съм пътувал по по-хубав път в България скоро. Наистина са дадени много пари, но пък поне е направено нещо хубаво. Друг е въпроса колко коли дневно пътуват по пътя. На нас ни се стори, че сме сами в паралелна вселена и това е някаква друга България. В нашата няма такива пътища.
Следващата спирка е природната забележителност „Слона“ или това, което е останало от нея. Трудно намерихме място, от което все пак да се вижда за какво иде реч.
Намирам стара снимка от 2004 година. Тогава нямаше тези дървета и не беше никак мръсно.
Чудя се дали да ви покажа какво се вижда на първо място пред тази скала, но май е най-добре да не знаете. Само ще кажа, че мирише на старо машинно масло, разлято по земята, също така на стари гуми и парцали. А табелата ако не знаеш, че е там, направо я подминаваш.
Вече е време да си намерим полянка край реката за разпускане и похапване. Спираме се на 2-3 места, но нещо все не ни достига, за да разпънем бивака. Минаваме разклона за Триград и една отбивка с черен път на около 500-600 метра привлича окото. Веднага завиваме по нея и разбираме, че това ще е мястото за почивка. Разпъваме предвидливо закупения на тръгване найлон от 70 стотинки, а върху него стар спален чувал, който по принцип си се мотае в багажника на колата.
Първа разбира се се настанява нашата беба. Точно зад нас има няколко малки картофени ниви. Тази пътека предполагаме обслужва техните собственици. Двама от тях, мъж и жена, минаха по нея и ни поздравиха. Това беше и единствената среща за около час и нещо. Времето ту се заоблачава и става хладно, ту изпича слънце и ни става жега. Няма угодия, затова сме се настанили под шарената сянка на едно дърво.
Вече сме на привършване с храненето и не ни остава нищо освен друго 🙂 Правя няколко снимки за спомен, но не пропускам да запиша и видео със звук, за да може да придобиете по-пълна представа за обстановката.
Някъде в балкана до нас вали дъжд и гърми яко. Ивелина се стресна един път и това и беше, след това само смях. Време е да се приготвяме за тръгване. Отиваме да се настаним в хотела, но по пътя отстрелваме няколко кадъра за всеки случай.
Старият римски мост си е все още там, даже хората са му сложили дървени парапети.
До самия мост е изградено барбекю, което липсваше предишните години, когато съм идвал тук. Ето едно хубаво място където можем да хапнем и пийнем вечерно време голяма компания. Намира се на стотина метра от табелата Борино и на около километър от хотела, нищо работа.
Отправяме се към хотела, където се настаняваме за 15лв на човек. Собствениците ни познаха и много се зарадваха да ни видят. Следва смяна на памперса и отпрашване към яз. Доспат, но за там, както и за преживяванията ни през следващият ден ще написа във втората част на този пътепис.
Край на първа част.
П.П. Текста най-горе в кавичките е взет от сайта www.borino.org
Tags: Борино, Девин, Доспат, Дяволски мост, Михалково, Родопи, Триград, Хайдушки дол, Чала, Ягодина
аз обаче пак си държа на моето – моста е между Борино и Доспат 🙂