Тази нощ беше по-топла и спахме добре. Не знам дали къщата се беше отоплила вече или защото нашият приятел Артин ни даде тяхната духалка да поработи малко в нашата стая, но тази нощ спахме като къпани. Вероятно и умората от предишния ден си беше казала думата.  На вторият ден от пленера обикновено всеки тръгва на където му видят очите, този ден не направи изключение. Валери и Ева трябваше да посетят няколко места около Пловдив и затова тръгнаха още в ранни зори. Имаше такива, които не бързаха за никъде и кротко си спяха в топлата стая, а други като мен например, си закусвахме хубави катми със сладко и сирене отново приготвени от любезната ни хазяйка. И така няколко човека решихме да посетим района над Асеновата крепост, където май само Артин беше ходил. Той обеща да ни бъде водач и ние решихме да му се доверим. Сбогувахме се със стопаните и тръгнахме с 2 коли по обратния път към Асеновград. Нещеш ли още на изкачването към крепоста навлязохме в гъста мъгла и настроението на всички помръкна. Направихме няколко опита да снимаме самата крепост, но без особен успех. Щем нещем продължихме на горе с надеждата да излезем над мъглата и не след дълго желанието ни се сбъдна. Навън започна да се прояснява и в един момент усетихме топли слънчеви лъчи да галят лицата ни. Веднага спряхме колите и изкарахме апаратите. Нямаше кой знае какво за снимане, но въпреки това снимахме новооткрилият се пред нас пейзаж, който мъглата всячески се опитваше да скрие от нас. След около 3-4 минути скочихме отново в колите и запрашихме напред. И изведнъж пред нас се откри гледка, каквато до сега никой не беше виждал. Високите върхове излизаха от мъглата, която наподобяваше бурно море. Беше гъста, вълниста и едновременно с това пухкава, а високи облаци хвърляха тук там сенки. Нямаше как да не спрем и да не снимаме.

Всеки търсеше своята гледна точка.

И така тази мъгла така ни беше опиянила, че спирахме почти на всеки 50 метра от пътя. По едно време даже оставихме шофьорите да си карат колите, а ние започнахме да ходим пеша и да обикаляме района търсейки по-добрия ъгъл и по-добрата композиция.

Може да изглежда слънчево, но имаше ветрец и щипеше особено ако се задържахме повече време извън колите. Но така и така бяхме тук, трябваше да направим колкото се може повече снимки защото не се знае дали скоро ще имаме възможността да снимаме подобна гледка. За съжаление, чрез моите снимки атмосферата не може да бъде предадена толкова точно. Чувството на всеобятност е неописуемо, или поне е такова за мен.

От толкова много природа почти бях забравил да направя някоя репортажна снимка. Веднага щом през ума ми премина тази мисъл се обърнах и какво да видя – снимат ли снимат 🙂

Бяхме се запътили към село Добралък, но времето напредваше и студа започна да сковава размекналият се лед и сняг по пътя. Спряхме когато видяхме селото в далечината и решихме да направим няколко последни кадъра, след което да обръщаме колите.

На връщане нямаше много спирки. Решихме да спрем на Асеновата крепост ако мъглата е отминала, за да изщракаме последните пози на лентите преди да потеглим за дома. Ето моята снимка, която успях да направя малко преди да тръгнем.

Край на втора и последна част.

Tags: Асеновград, зима, крепост, мъгла, планина, Родопи, с. Косово, Снимки, Фотопленер

This entry was posted on четвъртък, февруари 11th, 2010 at 21:30 and is filed under Пътеписи. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.