Събота, 03.04.2010. Всичко е решено още преди няколко дни. Стягаме багажа, правим 4 бързи сандвича с великденски яйца и салам, слагаме вода, портокали и млечко и се мятаме в колата. Пътя го знаем, не е далеч но ние никак не бързаме. Първата ни спирка е гара Овчеполци, която от години не работи като гара. Постройката се разпада и прозорците от повечето страни са зазидани. Духа студен вятър и ние бързаме да направим 2-3 снимки и да се качваме в колата.
По пътя спираме често и снимаме пейзажа. Има какво да се види из този район, но си трябва човек разбиращ от пейзажно снимане. Ние снимаме за кеф и за спомен 🙂
Продължаваме и стигаме до някакви насаждения, които много ми харесаха. Оказа се, че това било чубричка. За пръв път я виждам на живо.
По пътя виждаме обозначителна табела към тракийска гробница и решаваме да не пропускаме такива възможности. Отбиваме по черен път, който пресича жп линия, но не може да се мине с кола, защото няма прелез. Вероятно се минава само с талига. Друга кола спира до нас и момче и момиче тръгват към гробницата. Вземаме телата и тръгваме след тях. Една жена ни среща и пита дали искаме да влезнем. Естествено, че искаме. Вътре е празно и няма какво да се види. Даже и пари не ни поиска. По пътя за гробницата обаче видяхме интересна оградка, на която бяха закачени гилзи от патрони и зъби от животни.
До могилата виждаме малко блатце или езерце, не съм сигурен точно какво е, но не пропускаме да го отснемем.
Продължаваме по пътя си, а окото ми все в таблото. Нафтата е на свършване и се чудя защо не заредих в Пазарджик. Виаги съм си зареждал на тръгване, но този път реших да го направя по пътя. Голяма грешка, защото никъде по пътя ни нямаше бензиностанция, в която да си заслужава да заредим. Надяваме се, че в Копривщица ще има и спираме за снимки малко преди населеното място.
И ето ни най-накрая в Копривщица. Виждаме табела, която ни пояснява, че паркирането в града се заплаща. Намираме удобно място и спираме, а на кой да дадем паричките – не виждаме. Решаваме да тръгнем пък като се върнем ще разберем ще плащаме ли или не. Бил съм като малък тук но нищо не помня. Спътниците ми също са забравили почти всичко, затова не се помайваме много и започваме да снимаме.
Наименованията на улиците ни харесват много.
Продължаваме да обикаляме и да снимаме. Има много туристи предимно със софийска регистрация, а почти всяка къща предлага самостоятелни стаи.
Снимаме си вратички и прозорчета, защото къщите ги виждаме навсякъде в интернет 🙂
И така, решаваме че е време за тръгване и палим колата. Лампичката за горивото свети почти постоянно, а ние трябва да стигнем до Панагюрище. Пускаме GPS-a и го питаме за най-близката бензиностанция. Оказва се, че трябва да караме на горе към Пирдоп 29км. Преценяваме, че имаме поне 2 литра за да стигнем и тръгваме. Пустият му GPS закара ни точно на бензиностанцията. Зареждаме и тръгваме обратно. Забравих да спомена, че спряхме да снимаме тунелчето при гара Копривщица.
Както и малко водопадче по пътя за Пирдоп.
И така, след като зареждаме с гориво се отправяме в посока Панагюрище. По пътя няма какво да се види освен един стар мост, който едва видяхме сега, когато дърветата нямат листа. Представям си как щяхме да го видим, когато всичко се разлисти. Опитваме да го снимаме от различни ъгли, но многото клони пречат. Минаваме по него и откриваме от другата му страна хубаво местенце за одеялце и нещо за хапване 🙂 Запазваме си го за по-топли времена ако пак минем от тук.
Голям мерак да видим рудника на Асарел Медет АД и пробваме на едно от КПП-тата. Естествено не ни пускат, но ни казват, че горе от пътя се виждало. Това и ние го знаем но все пак бяхме длъжни да пробваме. Продължаваме по пътя и намираме място от където горе долу може да се снима.
Пристигаме в Панагюрски Колони и спираме край малко езерце с хубави пейки наоколо. Снимаме и стара сладкарница останала от времето на бай Тошо.
Мястото е хубаво но е време да тръгваме. Пристигаме в Панагюрище и виждаме табела, която ни упътва към местността Оборище. Няма начин да пропуснем и се отправяме натам, а и е само на 10 км. След десетина минути сме там и виждаме няколко коли спрели на паркинг. Питаме къде се намира местността и ни казват, че трябва да повървим около 20 минутки пеша. Няма начин да се откажем точно сега. Взимаме апаратите и тръгваме по широка някога асфалтирана пътечка, която след няколко минтутки се превръща в чудесна горска пътека, пресечена на няколко пъти от малко поточе. естествено има дървени мостчета и парапети, както и мраморни плочи с гравирани мисли на български поети върху тях.
Срещаме няколко компании по пътя и много скоро ставаме нетърпеливи. Но все пак стигаме мястото. Тук през 1876 се провежда Оборищенското събрание на което се взема решение за избухването на Априлското възстание.
Сядаме на една пейка около старо дърво да си допием бирата, която си носехме по пътя, но става студено и поемаме по обратния път. Не срещнахме други хора и паркинга беше празен. Палим колата и потегляме към Пазарджик. По пътя си правя автопортрет върху блесналите жита.
Край.
Снимките са великолепни