С настъпването на пролетта идва и желанието ни за разходки. След тази толкова продължителна и сурова зима, нямаме търпение да направим първата ни за тази година обиколка на района. Избрали сме си района на Брацигово и по-точно Равногор, като смятаме да посетим скалите.

Първото място, което снимахме е моето поделение в Брацигово. Естествено както повечето поделения в страната и това вече не функционира като такова. Може би съхраняват някакви горива все още, но войници няма. Имаше 2 кучета, които се опитваха да ни прогонят лаейки от другата страна на оградата.

(още…)

И така, както вече споменах в първата част, настанихме се в хотела и запрашихме към Доспат. Надявахме се там да снимаме залеза, но се оказа, че трябва доста да почакаме. Чакахме, чакахме, но така и недочакахме пустия му залез.Чоплихме вестник, ходихме до центъра, пихме студен чай, снимахме си краката и накрая решихме да си ходим. Разбира се не без да отстреляме някой кадър.

(още…)

„Село Борино се намира на 1140 м. надморска височина, в Западните Родопи. То е разположено в котловина, която е сякаш огромна черга изтъкана от ръцете на боринчанката. Цветовете  в нея са взети от природата – зеленото от  картофените ниви и обширните ливади, кафявите нишки са многото горски пътеки водещи до места непознати за човека. Борино е пример за етническа толерантност, където живеят като съседи /комшии/ – турци, българи, българи-мохамедани и роми, за които има поговорка, че са по-близки от роднина. Като общински център включва, с. Ягодина, с. Чала, с.Кожари и с. Буйново.“

Последните 2 дни от отпуската сме планували да посетим едно наше любимо място, а по-точно село Борино и района около него. Не тръгваме рано както всеки път защото имаме още един член на нашата скромна група. Най-новият и най-малък член се казва Ивелина и е само на 5 месеца. На рождения и месец сме решили да я водим на първото й по-дълго пътешествие с преспиване. Събота е работен ден и предполагаме пътищата ще са пусти от туристи, а хотелите празни. Въпреки това си резервираме стая в хотел Стадиона. Вече сме ходили там 2 пъти и сме оставали винаги много доволни от това малко семейно хотелче. Маршрута е определен през Кричим покрай яз. Въча, Девин, Тешел, Борино, Доспат. Първото впечатление от пътя ни бяха нападали огромни скали.

Фишай-я едва ги събра както се вижда на горната снимка. Сменям обектива за по-достоверна информация. Спомняме си как преди години по друг маршрут на подобни скали бе написано със спрей „Тук сме от 2001-ва, махнете ни“, а беше 2008 или там някъде. Дано тези не се задържат толкова дълго.

(още…)

И така, денят е 23.04.2001. Доста време мина откакто писах в блога си. Работата ми напоследък не ми позволява да пътувам, но се надявам скоро това да се промени. Рано сутринта потегляме към любимо наше място или по-точно Велинградския район. Срещаме се с Галя и Валери и потегляме в неизвестна посока. Всъщност посоката е Якоруда. На Юндола виждаме минзухарени полянки и спираме. Няколко минути по-късно, в разгара на снимките, на Галя и свършва батерията. За нас няма такава опасност поне за сега.

(още…)

Ето, че измина още една интересна година, в която се случиха какви ли не неща. Най-важното от тях разбира се е, че на 29.12.2010 се роди малката Ивелина и утре ще си я взема у нас заедно с майка и. Останалото съм описал в разкази, но май е най-добре да ви ги припомня. И така…..

ЯНУАРИ

С приятелите си спретнахме един фотопленер в село Косово. Намръзнахме се добре, но пък за сметка на това си изкарахме чудесно. Снимахме заснежени планини както и нощни снимки.

ФЕВРУАРИ

На Тодоров ден снимахме надбягвания с коне край Ракитово и Костандово, а също така не пропуснахме да посетим яз. Белмекен.

(още…)

Ето, че дойде време да напиша втора част на този разказ за този чудесен фотопленер около Велинград. В първата част стигнахме до върха на село Грашево, където си направихме няколко снимки за спомен. Време е да тръгваме към село Мечо Корито като по пътя задължително спираме поне няколко пъти.

Бръмбо както винаги по желание или по задължение трябва да седи в окапалите листа за да можем ние да си начешем крастата.

Наближаваме селото и пърите ни впечатления от него са праните гащи на въже, които всички искаме да снимаме.

Малко след това се срещаме с местните, а те както можеше да се очаква ни посрещнаха доста дружелюбно.

Децата също се включват във фотосесията.

Тръгваме от селото и поемаме по черен коларски път, за съжаление нямаме много снимки от пътя но си беше наистина цяло приключение. Другия път ще направим видео клип. Пътят всъщност води към с. Кръстава, но през гората, където има само дървосекачи.

На едно място се открива ливада, а слънцето вече беше доста ниско. Нямаше какво да се снима, но пък за сметка на това нали ние сме там.

Тръгваме а слънцето си отива, става студено.

Село Горна Дъбева се е сгушило в полите на Родопите а ясната нощ предполага хубави нощни снимки. Иска ни се да изчакаме още малко, за да се стъмни повече, но сме измръзнали и гладни.

В хотела вечеряме и разглеждаме картите на всички. Интересно е да видим необработените кадри и различния поглед на всеки от нас.

Тази вечер пробвахме нощни снимки край микро язовира във Велинград, но по-добре да не показвам резултатите. На сутринта тръгваме към Белмекен и спираме Юндола, да си купим по нещо за всеки.

– Госпидине, купете и от мен, господите заповядайте.

Тези реплики не спират от мига, в който се приближите до сергийте, до момента в който се отдалечите. Даже започвт да се сърдят ако не си купите нещо. Купуваме картофи и сладко, но от различни жени за да няма сърдити и след като се разделяме с по 20-30лв – потегляме.

Спираме да се преброим и да решим къде ще хапнем. Уговаряме се за точен час да се срещнем на стената и продължаваме.

Гладни, жадни, стигаме язовира и правим по няколко снимки преди да се отправим към обещания обяд.

Като ни видяха колко народ сме, хората в механата се опасяваха, че няма да могат да ни нахранят, защото им е останало много малко месо. Ние обаче ядем и картофи и яйца. Накрая даже едвам си изядохме всичко. Платихме и се сбогувахме на паркинга с обещание пак да се срещнем след…. е няма да са 10 години, но поне 2 месеца 🙂

В разказа са използвани кадри и на други участници в пленера.

Край.

Ето че идва време за поредния фотопленер. Мястото и часът на срещата са други, а хората – същите. Целта е да взривим родопите или по-точно селата около Велинград. Както винаги аз пристигам последен рано сутринта, завофмяме група от 4 човека, палим една кола и тръгваме към Костандово и Дорково. По пътя се вдига мъгла и едва не подминаваме един геран.

Продължаваме по пътя си и малко след село Дорково си харесваме място за снимане на селото забулено в мъгла.

(още…)

След няколко дневно умуване вече сме твърдо решени да заминем. Този „завой“ все ни е пред очите, но никога не сме ходили там. Явно е дошло времето и ние да го видим. И така в 4:30 заминаваме, като се надяваме да сме там малко преди изгрев слънце и времето да е хубаво. Пътуването на фарове си е уморително, но пък липсата на автомобили по пътя ни дава преднина. Стигаме в Кърджали и пускаме GPS с предварително зададени координати на мястото, не искаме да губим време в питане за пътя, защото е 6:30 и много хора по улиците няма. Вече сме почти на там и още първият поглед към „завоя“ ни кара да спрем и да награбим апаратите. Оказва се обаче, че не сме на точното място и без много да му мислим продължаваме още няколко завоя. Най-накрая сме там и разпъваме стативи. Слънцето току се показва над балкана в дясно зад гърба ни и затворите започват да щракат. Намаме време за губене защото след малко ще се вдигне мъглата и снимането ще стане трудно. Няколко вертикални кадъра и надежда за хубава панорама.

Както предполагахме, мъглата се сгъсти и след 10 минути нищо не се виждаше на това място. Решаваме да тръгнем към Ардино и да посетим Дяволския мост. Пътя след Ардино е черен около 10км, но проходим през това време на годината. По пътя спираме, за да увековечим някоя и друга бала сено.

Стигаме успешно и докато снимаме, събираме по някой и друг плосък камък за домашни нужди.

Нямаме подходящи филтри, но това не ни пречи. Хапваме по някой сандвич и решаваме да тръгваме обратно към Ардино, където сядаме да пийнем топло мляко и кафе в едно местно заведение, намиращо се на мястото, на което през 96-та положих военна клетва. Не пропускам момента да се снимам пред поделението, в което служех тогава. Любезен пазач отрязва един клон, който пречеше да се види емблемата на поделението и пояснява, че е затворено от 3 години.

Време е да тръгваме обратно към Кърджали. По пътя снимаме една ракета, която спомням си седи там от доста отдавна и още не са и дали начален старт.

В Кърджали хапнахме в едно заведение наречено Сием и останахме много доволни от бързината и качеството на обслужването. Вече добре нахранени решаваме да тръгваме към къщи и така свършва първата част от този разказ.

Скоро след връщамето ни от Кърджали споделих снимки с приятели по нета и нещеш ли, оказва се че има и други желаещи да посетят това великолепно място. Малко ми трябва за да се навия и ето ни пак а следващата събота в 5:00 се срещаме на Шел в Асеновград. Този път времето не беше с нас. Гъста мъгла и валежи ни следваха през целият път. Нямахме възможност да караме бързо и се притеснявахме да не закъснеем и да изпуснем изгрева. Много скоро се отказахме да гоним каквъто и да било изгрев защото разбрахме, че такъв няма да има. Мъглата е толкова гъста, че слънцето едва ли ще освети земята през днешния ден. Пристигаме на мястот и разпъваме стативите.

Мъглата скрива върховете на възвишенията, но поне водите на река Арда се вият по дъното на източения язовир. Още няколко кадъра и тръгваме към село Сухово.

Стигаме до края на пътя и продължаваме пеша до моста, който минава над язовира. Никой не посмя да мине по него. От самият мост до водата имаше поне около 15-20 метра, а колко е дълбоко нямаме и представа. Виждали сме този мост потопен в единия си край във вода.

Снимаме се за спомен и тръгваме към колите.

Решаваме да посетим Дяволския мост и тръгваме. По пътя мъглата ту се вдига ту се спуска. Харесваме си една гора и спираме за по щрак.

Стигаме моста и пробваме за първи път градиентни ND филтри Singh-Ray. Аз съм си поръчал от Англия друга марка, но те така и не дойдоха до петък, затова ползваме чужди, взети на заем специялно за случая. Нямаме опит с такива филтри, аз имам само държач за 3 филтъра и се опитваам да размажа водата на максимално затворена бленда.

Ще трябва явно да поработим повечко в тази посока. Хапваме под хавеса и си разказваме истории как някои хора са спали там, за да чакат изгрева 🙂 Нямаме намерение да спим там и затова още по светло тръгваме обратно към Ардино. Спираме в село Дядовци за снимка на забуленият в мъгла отсрещен връх.

Нашата кола забелязва стари турски гробища и с един поглед се разбираме, че няма да ги подминем. Тук се разделяме с другата кола, в която се взе решение да не останат за другия ден. И така оставаме само най-сериозните.

Аз изказвам мнение, че тук ще е по-добре да се снима в сняг и тъй-като вече се стъмва, палим бу-то и потегляме към Ардино да си намерим хотел за през ноща. Още на пристигане го бяхме набелязали. Един пътник, който качихме на стоп ни го показа. Взимаме си по една стая и веднага скачаме на балкона за нощни снимки. С радост още на първата снимка забелязваме няколко звезди. Вече сме склонни да вярваме, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Така и стана…

Нямаме търпение да разгледаме снимките си и веднага след това се трупясахме. Бяхме толкова уморени, че заспахме почти веднаха. Помня само, че гледах първите 10 минути от Междузвездни Войни епизод 5.

Сутринта ни посрещна с много мъгла и погледите ни не бяха особено весели. Въпреки това стегнахме партакешите и натиснахме газта към онзи завой. Постоянно си повтаряме, че няма да бързаме и ще снимаме спокойно пък каквото му дойде. Май сега му беше времето да снимаме мистична брезова гора в гъста мъгла. По пътя виждаме табела „Комплекс белите брези“ и спираме. С моите маратонки не мога да нагазя трева зелена, но за ботушите на Галя това не е проблем.

Оказва се, че хубавият статив може да се ползва и като бастун или друг вид подпорна греда 🙂 Потегляме и след няма и 5 минути излизаме над мъглата. Слънцето сякаш озари душите ни. Вече си мислехме, че и днес няма да го видим, но явно прогнозата ще се окаже правилна. Спираме на първото възможно място и се наслаждаваме на гледката. Едно чувство на закъснялост се таи в душите ни. Защо не тръгнахме час по-рано, мислим си. Най-вероятно в момента завоя е озарен от ранните слънчеви лъчи. Явно пак ще се бърза, а това ни е любимото. Снимаме м’глата и бягаме.

На завоя всичко е спокойно. Няма да пускам повече снимки от там за сега. На връщане решаваме да се отбием към село Голобрад и в обратната посока. Втория път ни отведе до чудни места. Той се вие покрай язовира и накрая покрай река Арда. Спряхме да наберем гъби и помощ не ни липсваше.

Иска ни се да спираме през 100 метра. То било много красиво тук бе 🙂

Ето че стигаме до самата река или по-точно края на язовира (когато е пълен).

Продължаваме нагоре към село Русалско. Решихме да не се отказваме докато не свърши пътя, а той май ще свърши точно там. Малко преди селото се открива прекрасна гледка и решаваме да отседнем за половин час хем да си похапнем, хем да се порадваме на топлото време.

Нямаше как да се стърпим да не помахаме за спомен на онези, които напуснаха групата снощи.

Вече нахранени продължаваме към селото, където в местната кръчма-магазин купувам вода и кока-кола.

Останахме изненадани колко нови са къщите в това село. Може би не бяха повече от 10-15, но пък повечето бяха реновирани и хубави. Естествено имаха си и ракета.

Тръгваме обратно и спираме няколко пъти, за да отстреляме предварително набелязаните местенца.

Времето напредваше и затова решаваме да тръгваме към вкъщи по светло. Слънцето не спираше да гали ламарината на нашият автомобил, но и това не продължи още много дълго. Малко след Кърджали сякаш изведнъж времето рязко се промени и дълж и мъгла ни следваха по целия път.

Време е за хубави обувки…

Неделя е и не ми се седи у нас, защото е слънчево. Духа лек вятър, но се престрашаваме и решаваме да идем до язовира. Събираме се 2 коли народ и напред. Като начало спираме в Дебращица и правим по няколко панорамни снимки. Малко след това на част от екипа им свършват батериите 🙂

(още…)

Днес реших да се поразходя малко с колата и да пощракам, но заваля дъжд и не се получи почти нищо. Като начало мярнах кончета на полянка.

Следващата спирка трябваше да бъде пуст път с надвиснали дъждовни облаци, но една кола реши да спре заедно с мен в другото платно и не искаше да си тръгва. След като се погледахме малко аз извадих апарата.

(още…)

Тази нощ беше по-топла и спахме добре. Не знам дали къщата се беше отоплила вече или защото нашият приятел Артин ни даде тяхната духалка да поработи малко в нашата стая, но тази нощ спахме като къпани. Вероятно и умората от предишния ден си беше казала думата.  На вторият ден от пленера обикновено всеки тръгва на където му видят очите, този ден не направи изключение. Валери и Ева трябваше да посетят няколко места около Пловдив и затова тръгнаха още в ранни зори. Имаше такива, които не бързаха за никъде и кротко си спяха в топлата стая, а други като мен например, си закусвахме хубави катми със сладко и сирене отново приготвени от любезната ни хазяйка. И така няколко човека решихме да посетим района над Асеновата крепост, където май само Артин беше ходил. Той обеща да ни бъде водач и ние решихме да му се доверим. Сбогувахме се със стопаните и тръгнахме с 2 коли по обратния път към Асеновград. Нещеш ли още на изкачването към крепоста навлязохме в гъста мъгла и настроението на всички помръкна. Направихме няколко опита да снимаме самата крепост, но без особен успех. Щем нещем продължихме на горе с надеждата да излезем над мъглата и не след дълго желанието ни се сбъдна. Навън започна да се прояснява и в един момент усетихме топли слънчеви лъчи да галят лицата ни. Веднага спряхме колите и изкарахме апаратите. Нямаше кой знае какво за снимане, но въпреки това снимахме новооткрилият се пред нас пейзаж, който мъглата всячески се опитваше да скрие от нас. След около 3-4 минути скочихме отново в колите и запрашихме напред. И изведнъж пред нас се откри гледка, каквато до сега никой не беше виждал. Високите върхове излизаха от мъглата, която наподобяваше бурно море. Беше гъста, вълниста и едновременно с това пухкава, а високи облаци хвърляха тук там сенки. Нямаше как да не спрем и да не снимаме.

Всеки търсеше своята гледна точка.

(още…)

Тръгнахме вечерта около 20:00ч към село Косово, което се намира в района на Асеновград малко след Нареченски бани. Въпреки зимата, пътят беше чист и се караше лесно.  Още с пристигането ни чухме гласове някъде от високо да ни викат. Това бяха нашите приятели, които вече бяха пристигнали и ни чакаха с нетърпение. Наложи се да оставим колата и да повървим пеша около 150-200 метра по стръмен и леко заледен участък, някой даже се хлъзна и замалко да ни събори всички 🙂 Още не бяхме се настанили и извадихме стативи за нощни снимки. Моите не станаха много добри но съм сигурен, че приятелите ми имат доста сполучливи попаденния.

Цяла нощ не можах да спя защото стаята беше много студена. Тук е време да спомена, че спахме 4 души в една стая понеже бяхме отишли повече хора отколкото къщата можеше да поеме. Това обаче не попречи на снимачния екип. На сутринта докато повечето още спяха, излязох навън да видя какво е положението. Оказа се, че не съм първият събудил се и това ме зарадва. Беше студено и леко мъгливо но това само може да зарадва фотографа. Някой вече беше започнал сутрешната фото сесия заедно с един от своите приятели.

(още…)