И така, денят е 23.04.2001. Доста време мина откакто писах в блога си. Работата ми напоследък не ми позволява да пътувам, но се надявам скоро това да се промени. Рано сутринта потегляме към любимо наше място или по-точно Велинградския район. Срещаме се с Галя и Валери и потегляме в неизвестна посока. Всъщност посоката е Якоруда. На Юндола виждаме минзухарени полянки и спираме. Няколко минути по-късно, в разгара на снимките, на Галя и свършва батерията. За нас няма такава опасност поне за сега.

Отбиваме се от пътя и той ни отвежда до непознати места. Пролетта тук все още не е дошла и дърветата имат нужда от още няколко дни за да цъфнат. Малко сме тъжни от този факт, но все пак си намираме обекти за снимане.

Пътя свършва и се връщаме на главния. Глада надделява и си правим пикник до реката. Вече нахранени, тръгваме обратно към Света Петка. Там пролетта май почти е дошла или поне има малко повече цъфнали дървета. По пътя научавам от Галя за един коментар под нейна статия, оставен от човек с прякор Чупите. Твърдо сме решени да го намерим и да се запознаем с него. Той сигурно също се надява това да стане колкото се може по-скоро. Малко преди Света Петка спираме на един доста познат ни разклон, за да снимаме едни овце. Предния път нямах дълъг обектив и не можах да се запиша, но сега вече е друго. За съжаление пролетта както вече казах, не е в разгара си.

Ето ни вече в селото разпитваме за Чупите. Намираме къщата му без никакви проблеми и се запознаваме. Той е много щастлив да се запознае с нас и ни води на центъра твъдо решен да ни черпи кафе като не ни позволява да си платим, от което на нас ни става много неудобно. От разговора ни с него разбираме, че тук има 3 детски градини и училище с около 1000 деца. Селото е едно от малкото в България, които не запустяват, а даже се развиват. Хората са много трудолюбиви и не бягат в градовете. Разбира се доста хора са работили в града, но откак дошла кризата се върнали и започнали да се занимават със земеделие и животновъдство. Приказката е сладка, но ние сме дошли да снимаме. Взимаме си довиждане и тръгваме към нивите. Още на първата спирка си настига един човек на име Искрен. Той много държи да ни заведе в неговата махала, за да бъдем и негови гости.

Решаваме да тръгнем с Искрен към неговата махала. Той ни уверява, че пътя е добър за нашите коли и се оказва прав. Не след дълго паркираме в дворче между 2 изключително красиви къщи. „Едната е моя, а другата на брат ми“ – казва нащият домакин. В двора една хубава беседка с барбекю и зелена тревичка на около. Нямам думи да опиша красотата на това място. Надяваме се някой ден да се върнем и да погостуваме в къщата на Искрен. Той ни уверява, че тя е винаги отворена за нас а жена му ще ни сготви така мечтаният от нас фасул. Толкова съм въодушевен, че забравям да снимам. Така се оказа, че нямам снимка на хазяина ни, нито на неговата къща и двор. Това може би е повод да се върнем отново там. Тръгваме на разходка в малката махалица и се радваме на уникалните пейзажи, които се откриват пред нас.

Жените по този край много не обичат да се снимат, затова ги дебнем от далече. Не знам дали това не важи и за кравите 🙂

За овцете вече нищо не мога да кажа, но със сигурност са най-фотогенични когато ги снимаме отгоре без да ни виждат.

Сбогуваме се с нашият водач, като обещаваме да се върнем, и тръгваме към Велинград. По пътя правим само още една спирка, където имахме възможност да снимаме няколко деца. Голяма беше тяхната радост, като се видяха на мъничкото дисплейче на фотоапарата на Галя.

Тук разказа ми свършва, защото е време да си ходим и не можем да останем и за другия ден. Разделяме се с надеждата да се видим пак много скоро.

Tags: Велинград, Пролет, Родопи, Света Петка, Чупите

This entry was posted on понеделник, април 25th, 2011 at 22:55 and is filed under Пътеписи. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.