Ето, че дойде време да напиша втора част на този разказ за този чудесен фотопленер около Велинград. В първата част стигнахме до върха на село Грашево, където си направихме няколко снимки за спомен. Време е да тръгваме към село Мечо Корито като по пътя задължително спираме поне няколко пъти.
Бръмбо както винаги по желание или по задължение трябва да седи в окапалите листа за да можем ние да си начешем крастата.
Наближаваме селото и пърите ни впечатления от него са праните гащи на въже, които всички искаме да снимаме.
Малко след това се срещаме с местните, а те както можеше да се очаква ни посрещнаха доста дружелюбно.
Децата също се включват във фотосесията.
Тръгваме от селото и поемаме по черен коларски път, за съжаление нямаме много снимки от пътя но си беше наистина цяло приключение. Другия път ще направим видео клип. Пътят всъщност води към с. Кръстава, но през гората, където има само дървосекачи.
На едно място се открива ливада, а слънцето вече беше доста ниско. Нямаше какво да се снима, но пък за сметка на това нали ние сме там.
Тръгваме а слънцето си отива, става студено.
Село Горна Дъбева се е сгушило в полите на Родопите а ясната нощ предполага хубави нощни снимки. Иска ни се да изчакаме още малко, за да се стъмни повече, но сме измръзнали и гладни.
В хотела вечеряме и разглеждаме картите на всички. Интересно е да видим необработените кадри и различния поглед на всеки от нас.
Тази вечер пробвахме нощни снимки край микро язовира във Велинград, но по-добре да не показвам резултатите. На сутринта тръгваме към Белмекен и спираме Юндола, да си купим по нещо за всеки.
– Госпидине, купете и от мен, господите заповядайте.
Тези реплики не спират от мига, в който се приближите до сергийте, до момента в който се отдалечите. Даже започвт да се сърдят ако не си купите нещо. Купуваме картофи и сладко, но от различни жени за да няма сърдити и след като се разделяме с по 20-30лв – потегляме.
Спираме да се преброим и да решим къде ще хапнем. Уговаряме се за точен час да се срещнем на стената и продължаваме.
Гладни, жадни, стигаме язовира и правим по няколко снимки преди да се отправим към обещания обяд.
Като ни видяха колко народ сме, хората в механата се опасяваха, че няма да могат да ни нахранят, защото им е останало много малко месо. Ние обаче ядем и картофи и яйца. Накрая даже едвам си изядохме всичко. Платихме и се сбогувахме на паркинга с обещание пак да се срещнем след…. е няма да са 10 години, но поне 2 месеца 🙂
В разказа са използвани кадри и на други участници в пленера.
Край.
