Ето, че дойде време да напиша втора част на този разказ за този чудесен фотопленер около Велинград. В първата част стигнахме до върха на село Грашево, където си направихме няколко снимки за спомен. Време е да тръгваме към село Мечо Корито като по пътя задължително спираме поне няколко пъти.

Бръмбо както винаги по желание или по задължение трябва да седи в окапалите листа за да можем ние да си начешем крастата.

Наближаваме селото и пърите ни впечатления от него са праните гащи на въже, които всички искаме да снимаме.

Малко след това се срещаме с местните, а те както можеше да се очаква ни посрещнаха доста дружелюбно.

Децата също се включват във фотосесията.

Тръгваме от селото и поемаме по черен коларски път, за съжаление нямаме много снимки от пътя но си беше наистина цяло приключение. Другия път ще направим видео клип. Пътят всъщност води към с. Кръстава, но през гората, където има само дървосекачи.

На едно място се открива ливада, а слънцето вече беше доста ниско. Нямаше какво да се снима, но пък за сметка на това нали ние сме там.

Тръгваме а слънцето си отива, става студено.

Село Горна Дъбева се е сгушило в полите на Родопите а ясната нощ предполага хубави нощни снимки. Иска ни се да изчакаме още малко, за да се стъмни повече, но сме измръзнали и гладни.

В хотела вечеряме и разглеждаме картите на всички. Интересно е да видим необработените кадри и различния поглед на всеки от нас.

Тази вечер пробвахме нощни снимки край микро язовира във Велинград, но по-добре да не показвам резултатите. На сутринта тръгваме към Белмекен и спираме Юндола, да си купим по нещо за всеки.

– Госпидине, купете и от мен, господите заповядайте.

Тези реплики не спират от мига, в който се приближите до сергийте, до момента в който се отдалечите. Даже започвт да се сърдят ако не си купите нещо. Купуваме картофи и сладко, но от различни жени за да няма сърдити и след като се разделяме с по 20-30лв – потегляме.

Спираме да се преброим и да решим къде ще хапнем. Уговаряме се за точен час да се срещнем на стената и продължаваме.

Гладни, жадни, стигаме язовира и правим по няколко снимки преди да се отправим към обещания обяд.

Като ни видяха колко народ сме, хората в механата се опасяваха, че няма да могат да ни нахранят, защото им е останало много малко месо. Ние обаче ядем и картофи и яйца. Накрая даже едвам си изядохме всичко. Платихме и се сбогувахме на паркинга с обещание пак да се срещнем след…. е няма да са 10 години, но поне 2 месеца 🙂

В разказа са използвани кадри и на други участници в пленера.

Край.

Петък, 4.05.2010. Работният ден е към своя край и  бързам да се прибера вкъщи, за да стегна набързо багажа. Това събитие трябваше да се случи миналата седмица, но се отложи за тази. Галя ми се обажда да ме предупреди, че имаме 40 минути докато пристигнат в града и ние трябва да сме готови, за да ги водим понежем знаем пътя. Срещаме се на стадиона и потегляме. Времето не е от най-хубавите, но ние се надяваме да не ни вали много. Пътят до разклона за Доспат е хубав и на места почти нов и без проблеми стигаме до там. За съжаление започват дупките и се налага да караме на първа и втора скорост, за да не рискуваме да останем там. След около 20-тина км. пристигаме в хижата и оставаме удивени. Хижата е нова, стаите са хубави и чисти, има голeми помещения с маси и столове на приземния етаж както и кухня с всякакви удобства, посуда, хладилници, печки и фризер. По препоръка на Артин сме се запасили с хапване и пийване и никакви прибори. Здрависваме се с вече пристигналите преди нас и отиваме да снимаме язовира.

Нещо ни се видя празен предния план и след кратък преглед на околността, двамата с Арго домъкваме „преден план“.

(още…)

Събота, 23.04.2010 5:50 AM. Алармата се включва и след 10 минути сме на крака. Сандвичите са готови, а багажа – стегнат. Всичко е приготвено още от предишния ден и чакаме с нетърпение Артин и Ани да се обадят. 6:35 е, а телефонът още не е звъннал. Уговорката беше да тръгнем в 6:30 от Пазарджик. В 6:37 така очакваният звън достига до ушите ни. Тръгваме веднага за мястото на срещата и след 3 минути сме там но тях ги няма, чакат ни на предишния светофар. Кратък разговор по телефона коригира грешката и вече всички сме се натоварили в колата и пътуваме. Решаваме да минем през Дупница, въпреки че е по-далече. Пътят през Юндола и Белица е надупчен като краве сирене според описанието на нашите спътници. И този не беше много супер, но все пак е доста по-добър. Спираме само на бензиностанция преди Дупница, за да източим бойлерите и кафеджийте да се сдобият с така желаната кафява течност. Разговор по телефона с Галя ни дава сведение за местоположението на автобуса, който е тръгнал в 7:00 от София, и който трябва да срещнем по пътя, за да се видим с нашите приятели пътуващи в него. И така като по график пристигаме на Кулата и виждаме белият автобус. Естествено минаваме КПП-то преди него. На българска страна вече няма пункт, а са обединени двата в едно. Показваме личните карти и като в белите страни минаваме за около 1 минута. На гръцка страна спираме, за да изчакаме автобуса.

Ето, че всички сме на гръцка територия и правим уговорки за по-нататъшните ни действия.

(още…)

Неделя е, а времето навън хем слънчево, хем облачно. Вече сме взели решение за маршрута от предната вечер и в 9:00 се събираме. Мятаме телата в колата и потегляме към Шипка. По пътя всички се наслаждаваме на ясното време и гледаме със задоволство побелялата планина. Не изтържаме и след с. Труд спираме да отщракаме по някой кадър до жп релсите.

Пътят става от хубав по-хубав, а планината приближава все повече. Отново не можем да се стърпим и спираме, въпреки че няма място за това на пътя. В Карлово ни приветства топло слънце.

(още…)

Вече няколко години подред се каня да ги снимам тез кушии, но така и все не успявам. Ето че днес щастието ми се усмихна. Имахме уговорка днес сутринта с приятел да тръгваме заедно в 8:00 за да стигнем на време, но до 8:45 той така и не се обади и ние тръгнахме сами. Сложих едни маратонки и тънко яке в раницата, както и няколко сандвича за всеки случай и потеглихме по дефилето към Велинград. На гара Костандово бяхме около 9:30 и хвърлих един поглед на разписанието на теснолинейката. В 10:15 щеше да мине влака а не мен много ми се искаше да го снимам. Гонките започваха в 11:00 на пътя между Костандово и Ракитово  и като се почудих известно време дали да снимам влака или да тръгваме, второто надделя. Не ми се искаше да изпускам началото, а и не знаехме колко време ще продължи всичко.

И така ето ни на точното място, а там всички се бяха събрали и наточили обективите.

Не чаках покана и извадих пушката, за да направя няколко тестови кадъра за настройка на бленда и скорост. Напред-назад се движеха всякакви превозни средства, задвижвани предимно от една конска сила.

(още…)

Тази нощ беше по-топла и спахме добре. Не знам дали къщата се беше отоплила вече или защото нашият приятел Артин ни даде тяхната духалка да поработи малко в нашата стая, но тази нощ спахме като къпани. Вероятно и умората от предишния ден си беше казала думата.  На вторият ден от пленера обикновено всеки тръгва на където му видят очите, този ден не направи изключение. Валери и Ева трябваше да посетят няколко места около Пловдив и затова тръгнаха още в ранни зори. Имаше такива, които не бързаха за никъде и кротко си спяха в топлата стая, а други като мен например, си закусвахме хубави катми със сладко и сирене отново приготвени от любезната ни хазяйка. И така няколко човека решихме да посетим района над Асеновата крепост, където май само Артин беше ходил. Той обеща да ни бъде водач и ние решихме да му се доверим. Сбогувахме се със стопаните и тръгнахме с 2 коли по обратния път към Асеновград. Нещеш ли още на изкачването към крепоста навлязохме в гъста мъгла и настроението на всички помръкна. Направихме няколко опита да снимаме самата крепост, но без особен успех. Щем нещем продължихме на горе с надеждата да излезем над мъглата и не след дълго желанието ни се сбъдна. Навън започна да се прояснява и в един момент усетихме топли слънчеви лъчи да галят лицата ни. Веднага спряхме колите и изкарахме апаратите. Нямаше кой знае какво за снимане, но въпреки това снимахме новооткрилият се пред нас пейзаж, който мъглата всячески се опитваше да скрие от нас. След около 3-4 минути скочихме отново в колите и запрашихме напред. И изведнъж пред нас се откри гледка, каквато до сега никой не беше виждал. Високите върхове излизаха от мъглата, която наподобяваше бурно море. Беше гъста, вълниста и едновременно с това пухкава, а високи облаци хвърляха тук там сенки. Нямаше как да не спрем и да не снимаме.

Всеки търсеше своята гледна точка.

(още…)