Днес реших да се поразходя малко с колата и да пощракам, но заваля дъжд и не се получи почти нищо. Като начало мярнах кончета на полянка.
Следващата спирка трябваше да бъде пуст път с надвиснали дъждовни облаци, но една кола реши да спре заедно с мен в другото платно и не искаше да си тръгва. След като се погледахме малко аз извадих апарата.
Вече няколко години подред се каня да ги снимам тез кушии, но така и все не успявам. Ето че днес щастието ми се усмихна. Имахме уговорка днес сутринта с приятел да тръгваме заедно в 8:00 за да стигнем на време, но до 8:45 той така и не се обади и ние тръгнахме сами. Сложих едни маратонки и тънко яке в раницата, както и няколко сандвича за всеки случай и потеглихме по дефилето към Велинград. На гара Костандово бяхме около 9:30 и хвърлих един поглед на разписанието на теснолинейката. В 10:15 щеше да мине влака а не мен много ми се искаше да го снимам. Гонките започваха в 11:00 на пътя между Костандово и Ракитово и като се почудих известно време дали да снимам влака или да тръгваме, второто надделя. Не ми се искаше да изпускам началото, а и не знаехме колко време ще продължи всичко.
И така ето ни на точното място, а там всички се бяха събрали и наточили обективите.
Не чаках покана и извадих пушката, за да направя няколко тестови кадъра за настройка на бленда и скорост. Напред-назад се движеха всякакви превозни средства, задвижвани предимно от една конска сила.
Тази нощ беше по-топла и спахме добре. Не знам дали къщата се беше отоплила вече или защото нашият приятел Артин ни даде тяхната духалка да поработи малко в нашата стая, но тази нощ спахме като къпани. Вероятно и умората от предишния ден си беше казала думата. На вторият ден от пленера обикновено всеки тръгва на където му видят очите, този ден не направи изключение. Валери и Ева трябваше да посетят няколко места около Пловдив и затова тръгнаха още в ранни зори. Имаше такива, които не бързаха за никъде и кротко си спяха в топлата стая, а други като мен например, си закусвахме хубави катми със сладко и сирене отново приготвени от любезната ни хазяйка. И така няколко човека решихме да посетим района над Асеновата крепост, където май само Артин беше ходил. Той обеща да ни бъде водач и ние решихме да му се доверим. Сбогувахме се със стопаните и тръгнахме с 2 коли по обратния път към Асеновград. Нещеш ли още на изкачването към крепоста навлязохме в гъста мъгла и настроението на всички помръкна. Направихме няколко опита да снимаме самата крепост, но без особен успех. Щем нещем продължихме на горе с надеждата да излезем над мъглата и не след дълго желанието ни се сбъдна. Навън започна да се прояснява и в един момент усетихме топли слънчеви лъчи да галят лицата ни. Веднага спряхме колите и изкарахме апаратите. Нямаше кой знае какво за снимане, но въпреки това снимахме новооткрилият се пред нас пейзаж, който мъглата всячески се опитваше да скрие от нас. След около 3-4 минути скочихме отново в колите и запрашихме напред. И изведнъж пред нас се откри гледка, каквато до сега никой не беше виждал. Високите върхове излизаха от мъглата, която наподобяваше бурно море. Беше гъста, вълниста и едновременно с това пухкава, а високи облаци хвърляха тук там сенки. Нямаше как да не спрем и да не снимаме.
Всеки търсеше своята гледна точка.
Тръгнахме вечерта около 20:00ч към село Косово, което се намира в района на Асеновград малко след Нареченски бани. Въпреки зимата, пътят беше чист и се караше лесно. Още с пристигането ни чухме гласове някъде от високо да ни викат. Това бяха нашите приятели, които вече бяха пристигнали и ни чакаха с нетърпение. Наложи се да оставим колата и да повървим пеша около 150-200 метра по стръмен и леко заледен участък, някой даже се хлъзна и замалко да ни събори всички 🙂 Още не бяхме се настанили и извадихме стативи за нощни снимки. Моите не станаха много добри но съм сигурен, че приятелите ми имат доста сполучливи попаденния.
Цяла нощ не можах да спя защото стаята беше много студена. Тук е време да спомена, че спахме 4 души в една стая понеже бяхме отишли повече хора отколкото къщата можеше да поеме. Това обаче не попречи на снимачния екип. На сутринта докато повечето още спяха, излязох навън да видя какво е положението. Оказа се, че не съм първият събудил се и това ме зарадва. Беше студено и леко мъгливо но това само може да зарадва фотографа. Някой вече беше започнал сутрешната фото сесия заедно с един от своите приятели.