Радио Пионер е произведено в слаботоков завод Климент Ворошилов в София през 1956 година. Бакелитената кутия е оребрена отпред и напръскана със бронз, който при мен е премахнат. С времето бронза се олюпва и е по-добре ако не е запазен, да се махне и евентуално напръска наново. Тежи около 4кг и включва лампите UCH21, UCH21, UBL21, UY1.
Радио Пионер 1958
Най накрая Ну Погоди.
Электроника ИМ-02 "НУ, ПОГОДИ!"
Работи безупречно, и вече е част от колекцията. Гордо седи на рафта и навява спомени за миналото. Никога не съм имал такава, само играех от време на време на игрите на другарчетата чиито родители им бяха купили такава. Имаше и с Мики Маус, хокей, готвач с палачинки и какви ли още не модели. На мен тази ми харесва най-много защото все пак е с Ну Погоди 🙂
Автор на статията е Иван Миладинов
адрес на статията http://ivanmiladinov.com/blog/?p=2633
Или накратко за живота на един пейзажист
Тази тема е породена от множеството имейли и обаждания по телефона с цел пазарлъци за “безплатни снимки”, “снимки дарения”, на които се налага да отговаряме аз и много други колеги занимаващи се с пейзажи или някакъв друг тип фотография.Това е един опит да опиша, какво е необходимо за да правите качествени outdoor снимки.
Извинявам се за тази чуждица при това изписана на латиница, но наистина не мога да се сетя за добро и кратко определение на български. Целта на този текст е макар и грубо да поясни как се оформя ценообразуването на такива снимки.
До преди 5 години в България почти нямаше хора, които да се занимават с така наречената outdoor фотография – снимки на дива природа като цяло, било то пейзажи или животинки в гората. Предполагам от там идва и онова убеждение в съзнанието на хората, че фотографът е човек който снима (цитирам един познат) “сватби и кръщенета”. Всъщност снимането на сватби си е различен занаят, на който няма да се спирам, но на практика сватбените снимки са единствените, за които масовият български потребител явно е склонен да дава пари без особени пазaрлъци. Всякакви останали снимки за много от хората следва да се крадат или да се използват с “позоваване името на автора”. За много от хората снимки като моите влизат в графата “туристически снимки”, снимки правени по време на ваканция или още по зле – лошата дума “фотошоп”. Разбира се в повечето случаи хората не са виновни, те просто не са осведомени как протича целият процес на тяхното заснемане и какво е необходимо за получаването на една “картичка”.
Както всяка година, така и тази, срещата ни бе във Велинград. Бяхме настроили обективите за цветно снимане, но уви. Есента, такава каквато я познаваме тук, я нямаше. Рано сутринта потеглихме към Света Петка.
Всеки таеше надежда за хубави цветни сутрешни родопски пейзажи. Аз и Галя бяхме малко по-надолу по склона в търсене на по-добра позиция за снимане.
Малко по-надолу по пътя се открива гледка към джамия. Часът е 8:46 и първите слънчеви лъчи тъкмо бяха огряли минарето й.
Днес, 06.10.2011 докато пътувах за работа чух тъжната новина. Тази нощ е починал един от най-великите умoве на земята – Стив Джобс. Малцина са хората, които не са чували името му и не знаят кой е той. Няма да пиша статия за живота му, нито ще разказвам за гениaлните му постижения в сферата на високите технологии. Тези неща могат са се прочетат почти във всеки новинарски вестник или блог. През целият ден четох какво се пише за него в интернет пространството и смятам, че личността му ще липсва на много хора, в това число и на мен.
Вечерта като се прибрах от работа случайно минах покрай стария G4, който смених на скоро за едно старо PC, и усетих тъгата още по-силно. Загледах се в компютъра и разбрах, че една мъничка част от новаторския дух на Стив ще живее винаги в него. Старият Power MAC на масата, двете клавиатури, двете мишки, модем, кабелче с бутон за включване и спикър. Всеки от тези предмети носи частица от него в себе си. Преди няколко дни мислех да продам машината на някой по-голям фен от мен, но сега носталгията надделя и мисля да задържа всичко, дори и да няма приложение никъде. Просто тези неща ще останат за мен един скъп спомен за човека, който със своята гениялност преобрази света буквално за няколко години.
R.I.P. Steve (24.02.1955 – 05.10.2011)
И така, както вече споменах в първата част, настанихме се в хотела и запрашихме към Доспат. Надявахме се там да снимаме залеза, но се оказа, че трябва доста да почакаме. Чакахме, чакахме, но така и недочакахме пустия му залез.Чоплихме вестник, ходихме до центъра, пихме студен чай, снимахме си краката и накрая решихме да си ходим. Разбира се не без да отстреляме някой кадър.
„Село Борино се намира на 1140 м. надморска височина, в Западните Родопи. То е разположено в котловина, която е сякаш огромна черга изтъкана от ръцете на боринчанката. Цветовете в нея са взети от природата – зеленото от картофените ниви и обширните ливади, кафявите нишки са многото горски пътеки водещи до места непознати за човека. Борино е пример за етническа толерантност, където живеят като съседи /комшии/ – турци, българи, българи-мохамедани и роми, за които има поговорка, че са по-близки от роднина. Като общински център включва, с. Ягодина, с. Чала, с.Кожари и с. Буйново.“
Последните 2 дни от отпуската сме планували да посетим едно наше любимо място, а по-точно село Борино и района около него. Не тръгваме рано както всеки път защото имаме още един член на нашата скромна група. Най-новият и най-малък член се казва Ивелина и е само на 5 месеца. На рождения и месец сме решили да я водим на първото й по-дълго пътешествие с преспиване. Събота е работен ден и предполагаме пътищата ще са пусти от туристи, а хотелите празни. Въпреки това си резервираме стая в хотел Стадиона. Вече сме ходили там 2 пъти и сме оставали винаги много доволни от това малко семейно хотелче. Маршрута е определен през Кричим покрай яз. Въча, Девин, Тешел, Борино, Доспат. Първото впечатление от пътя ни бяха нападали огромни скали.
Фишай-я едва ги събра както се вижда на горната снимка. Сменям обектива за по-достоверна информация. Спомняме си как преди години по друг маршрут на подобни скали бе написано със спрей „Тук сме от 2001-ва, махнете ни“, а беше 2008 или там някъде. Дано тези не се задържат толкова дълго.
И така, денят е 23.04.2001. Доста време мина откакто писах в блога си. Работата ми напоследък не ми позволява да пътувам, но се надявам скоро това да се промени. Рано сутринта потегляме към любимо наше място или по-точно Велинградския район. Срещаме се с Галя и Валери и потегляме в неизвестна посока. Всъщност посоката е Якоруда. На Юндола виждаме минзухарени полянки и спираме. Няколко минути по-късно, в разгара на снимките, на Галя и свършва батерията. За нас няма такава опасност поне за сега.
Червената църква е недействаща, ранносредновековна, ранновизантийска базилика в близост до Перущица. Нейните руйни се намират в близост до Перущица и пътя до нея е коларски. Не се препоръчва в дъждовно време да отивате там с лек автомобил, защото може да се наложи да теглят колата ви с трактор или някоя верижна машина. Днес аз имах късмет и не затънах, но за сметка на това се накалях здраво в лепкавата кал. Няма никакви обозначителни знаци по пътя, които да ви подканват да посетите мястото. Най високия свод е подпрян от години с метално скеле, стъпило върху бетонни стъпки. Без това скеле сводът ще падне. Има следи от реставрация, но явно тя скоро няма да бъде възобновена и много скоро от църквата може да не остане почти нищо. Построена е в края на V и началото на VI век.
Опитах да намеря по-интересен ъгъл от познатите до сега, въпреки че е доста трудно. Валеше дъжд и капките връхлитаха челната леща на обектива. Под един от сводовете намирам интересен ъгъл и снимам.
Манастирът „Св. Йоан Богослов е разположен на левия бряг на река Ерма близо до гр. Димитровград в източните покрайнини на Сърбия. Построен е през 1499 година и във времето от 1879 до 1920 г. е бил в границите на България. Пътя за манастира се вие покрай река Ерма и нейното ждрело. Невероятно високи скали ни обикалят почти през цялото време.
Параклиса Св. Иван Летни се намира на източния бряг на язовир Пчелина. Язовирът е близо до село Ковачевци, а то от своя страна – до гр. Радомир. Мястото е снимано доста от много фотографи, но аз никога не бях стъпвал там. Ето, че една февруарска неделя реши да ме отведе точно на това място. Надеждите ми за облаци бяха големи, но за съжаление такива нямаше изобщо. Всичко започна на 06.02.2011, когато аз и група приятели се отправихме към въпросното място с надежда ако не с облаци, да снимаме поне със звезди. В крайна сметка нито едното не се сбъдна, но това няма да е така още дълго 🙂 Разходката ни започна някъде от Божурище, където на паркинга на Джъмбо се състоя нашата среща както и отправна точка. Първата ни спирка трябваше да бъде Гигинския манастир, но по пътя стара къща ни кара да набием спирачките.
Къщата се обитава от 69 годишна жена, чиято уста не спираше да ни нарича башибозуци, както и с други подобни епитети. Любопитството у мен надделя и надянах фиша. Бях твърдо решен да отида на гости на старата жена. Почуках на вратата и жената веднага отвори вратата. Погледът и малко ме стресна и аз моментално се подготвих да очаквам удар с нещо всеки момент. След кратки преговори обаче, се озовах вътре с апарат в ръка.
