С настъпването на пролетта идва и желанието ни за разходки. След тази толкова продължителна и сурова зима, нямаме търпение да направим първата ни за тази година обиколка на района. Избрали сме си района на Брацигово и по-точно Равногор, като смятаме да посетим скалите.
Първото място, което снимахме е моето поделение в Брацигово. Естествено както повечето поделения в страната и това вече не функционира като такова. Може би съхраняват някакви горива все още, но войници няма. Имаше 2 кучета, които се опитваха да ни прогонят лаейки от другата страна на оградата.
Няма какво да правим повече тук и се връщаме към града с намерението да си налеем едно шише вода за изпът, което се оказва мисия невъзможна защото трябваше да чакаме вероятно часове след онези с бидоните, които не остават чешмата на мира. Покрай старото лятно кино се носи миризма на тоалетна.
Естествено киното не функционира много много отдавна.
От страни на киното виждаме малка полянка с паметник на руските освободителни войски и брациговските опълченци.
Качваме се в колата и продължаваме по пътя си към Равногор. Малко над Брацигово спираме, за да се порадваме на хубавото време. Две новостроящи се сгради се издигат на полегато било. Питаме се дали гледката им към равнината не е хубава, особено в ясните нощи, когато хиляди светлинки се запалват по градове и села в далечината.
Докато си говорим за гледки и пейзажи, някой вече береше цветенца и глухарчета.
И понеже все се чудим каква чешма да си направим в двора, снимахме няколко крайпътни чешми с идеята ако някоя ни допадне, да си направим подобна.
Точно преди Равногор има едно параклисче с хубава чешма от голям камък пред него. Такъв камък обаче няма от къде да довлечем, за да си направим подобна в двора. Някой обаче се е проявил като чистокръвен българин и е счупил стъклата на параклиса. Това ни дава възможност да направим няколко снимки през счупените стъкла вътре.
Забравих да спомена, че всички снимки са направени с Panasonic Lumix TZ30, който си купихме наскоро за такива екскурзиики. Тук можех да тествам и макро режима с помощта на едно малко охлювче, голямо колкото половин нокът на кутре.
Малко по-нагоре към края на селото спираме колата и решаваме да стигнем пеша до скалите. Аз съм ходил един път, но имаше много мъгла и нищо не се виждаше. Тогава бяхме голяма компания и спомените ми бяха, че се стига за около 30 минути пеша. Спомените ми не се оправдаха и ако не бяхме хванали „такси“, щяхме да се катерим повече от 2 часа. По принцип ходенето не ни пречи, но трябваше да носим багаж и да се сменяме с бебето.
Този кон е обичайна гледка по тези места, както и саденето на картофи.
Пътят ни криволичи покрай по-голям параклис и точно се канехме да го огледаме по-добре, когато ни настигна нашето така наречено такси. То представляваше каруца с кон, а собственика и любезно откликна на нашата молба да ни хвърли малко по-нагоре. Пътуването ни беше уникално и продължи около 15-20 минути. Покрай нас се стелеха ниви и кипеше доста живот. Хората по този район се изхранват предимно от продажбата на картофи а те се славят като едни от най-вкусните в България.
Снимки по пътя ни до горе не съм правил, но имам едно видео филмче, което ще добавя малко по-късно. И така таксито ни свали на 10-15 минути от скалите, а аз през цялото време се съмнявах, че ще стигнем на мястото което помнех. Мислех си, че сме се объркали и сме тръгнали към други скали. След малко лутане ги видяхме скрити зад храстите и усмивката веднага се появи на лицата ни.
От скалите гледката е наистина невероятна. Това долу мисля, че е язовир Въча. От снимките трудно можете да придобиете това чувство за необятност, което ви завладява там горе. Наистина пътя си заслужава да се извърви. Естествено по изгрев или по залез ще станат наистина хубави снимки, но нас това много в момента не ни вълнува.
Разпъваме бивака и сядаме да си починем от пътя. Хапваме сандвичи, бисквити и чоплим семки. Абе общо всето като на пикник. Някои от нас даже пиха и бира.
Дойде време да потегляме в обратна посока, а пътя на връщане ни се струва доста дълъг. Хората продължават своята работа и почти не ни обръщат никакво внимание.
На тези височини се срещат най-разнообразни превозни средства с какви ли не номера.
Таксито на връщане успя да качи само най-уморения, а останалите продължихме пътя си надолу. След Вавногор спряхме на още няколко места преди окончателно да се отправим към къщи.
Вече сме в село Розово и правим последни кадри като се наслаждаваме на гледката от трафопоста.
Tags: Брацигово, България, Въча, езеро, Родопи, Розово, язовир